прошепне в ключалката на всяка врата и така да създаде портал към
неговото тайно царство.
- Според теб най-важното в историята е името на джина?
- Не, но смятам, че е важно да я разкажеш правилно.
Атия умряла, защото сгрешила името му, а не защото била импулсивна. И
защо спорим за това? - сопнах се аз.
За момент и двамата замълчахме.
- Струва ли си да умреш заради леля си в Изман? - попита най-сетне той.
- Не знам, никога не съм я виждала.
Джин застина, изтупвайки косата си от пясъка. Беше навил ръкавите си и
аз забелязах напрегнатите му мускули. Изгледа ме изпитателно.
- Отиваш в Изман, за да намериш човек, когото не си виждала?
- Отивам в Изман, защото там ще намеря по-добър живот.
- Не, няма - каза Джин. - В градовете е по-лошо. Не е като в Дъстуок,
където всеки знае името ти и му трябва причина да те убие. В Изман ще те
убият без причина. Би било жалко. Твърде си хубава, за да свършиш в някоя
канавка.
Той стана и ми подаде ръка. Не я поех. Не реагирах и на думите му, че съм
хубава.
- Говориш като баща ми - заявих и се изправих сама.
- Като баща ти? - Той отдръпна ръката си.
- Казваше, че градовете са за крадци, курви и политици. - Постарах се да
докарам подигравателния тон на баща си с намек за пийнал човек. - По-
добре да бях останала при семейството си, щях да бъда в безопасност. Знаеш
ли как се чувствах при баща си?
- Какво е станало с него? - попита Джин.
В гласа му прозвуча нотка на напрежение, която не можах да разчета.
- Майка ми го уби. - Той зяпна. - И не казвай, че съжаляваш. Той беше
задник и дори не беше истинският ми баща.
Отново си спомних синеокия войник на служба при командира Нагуиб и се
запитах колко ли са полугаланските деца в пустинята. Не бях срещала други,
но и не бях пътувала много. Поне досега.
Щях да кажа, че явно си го е заслужил - рече Джин. -А майка ти?
По гласа му личеше, че вече знае отговора.
- Какво става обикновено с убийците?
Понякога в кошмарите си още я виждах да се поклаща на въжето.
Изпънах рамене. Нека ми каже, че си го е заслужила, както казаха всички.
- За това вече съжалявам - отвърна той. - Тежко е да изгубиш майка.
Усетих, че чувството му е познато.
- Няма към какво да се върна - признах аз. - Леля Сафия в Изман е всичко,
което имам. Защо да не ида там?
Той не отговори веднага. Зад очите му се вихреше война.
- Добре - отвърна с дълга въздишка на примирение. -Ето какво ще
направим. - Застана на колене и начерта в пясъка несиметричен триъгълник;
предположих, че това е Мираджи. - Ще вървим до Масил. Тук. - Направи
точка в долната част на триъгълника. - По това време на годината можем да
минем през планината само с влак. А ти едва ли имаш пари за следващия.
Погледна ме изпитателно и начерта назъбена линия край Масил, която го
отделяше от Изман.
- Билетите за първа класа са скъпи - потвърдих аз.
- Но - продължи той - ще има кервани на път през Пясъчното море за
пристанищата по северозападното крайбрежие.
- Натам сочеше компасът ти - подскочих аз.
Шапката му се килна напред и скри отговора.
- И те ще търсят хора.
- Какви хора? - попитах.
- Биячи - сви рамене той. - Стрелци. Както знаеш, пустинята не е
безопасна. Между Масил и Дасама има само пясък. - Той посочи друга точка,
която бе отбелязал в горната лява част на триъгълника. Север и запад. - Това
означава близо месец вървене.
- Но е в обратната посока от Изман.
Докоснах с крак горния десен ъгъл на триъгълника, за да посоча
местоположението на столицата.
Той ме изгледа, вбесен - намек да замълча и да го оставя да довърши.
- От Дасама ще ти трябват още десет, дни преход през граничните
градове в равнините, може да са и повече, тъй като керваните търгуват по
тези пътища. После стигаш да морето. Два дни плаване и си в Изман. Ще си
платиш пътя с надниците от кервана. Какво ще кажеш, Бандите?
- Определено не си роден за картограф. - Огледах обърканите линии по
пясъка, с които бе отбелязал пътя ни. На пръв поглед изглеждаше доста
лесно. Но знаех, че не бива да подценявам пустинята. - Много по-трудно е,
отколкото с влак.
Репликата ми прозвуча като обвинение.
- Да, но с по-малко войници, които искат да те убият.
Джин се изправи и изтупа дланите си от полепналия пясък. Само
чужденец би направил подобно нещо. Това бе жест на човек, който не е
свикнал с постоянното присъствие на пясъка. Който все още се опитва да се