случайно погледне насам, край с прикритието ти.
Плъзна ръка по брадичката ми. Задъхвах се от допира.
- Според мен ти си този, който не внимава. - Изглежда, се осъзна. Бързо
свали ръка. По бузата ми се плъзна хладен копнеж. - Пък и нали ще бъдеш с
мен. Какво може да се случи на Атия, щом Сакр е до нея?
Примамих го, като използвах грешното име. Освен това Атия и Зия бяха
влюбените от приказката. Атия и Сакр бяха просто шега.
Той замълча. През последните шест седмици научих какво означава
мълчанието на Джин. Означаваше, че крие нещо. Изведнъж идеята да
поемем по различни пътища ми се стори невъзможна. Леля Сафия бе кръвна
моя роднина, Джин обаче бе човек, когото познавах. И не исках да го
изоставя. Той правеше света по-голям. Исках да отида в страните, в които бе
ходил. И повече от всичко исках да ме помоли да тръгна с него. Ала времето
ни заедно изтичаше.
На ранната утринна светлина планините изглеждаха като криви жълти
зъби. Колкото повече се приближавахме, толкова по-зле ставаше. С
напредването на деня представата за близостта на града, за края на
пустинята, се оформяше все по-ясно в съзнанието на хората от кервана.
Обичайно суровото пътуване през пясъка стана напрегнато. По-малките деца
търчаха напред-назад между камилите, опитвайки да измолят по няколко
лузи, за да си купят сладкиши в Дасама. Мъжете и жените си разказваха как
нямат търпение да изпият чаша студена напитка. Изра остро гълчеше
Парвиз за провизиите. Как този път почти не са стигнали. Как ще се наложи
да купуваме нови, щом влезем в града. Ясмин се забавляваше с младите си
братовчедки с игра, наречена „Когато пристигна в града".
- Когато пристигна в града, ще сваля краката си и ще си купя нови, които
не са толкова разранени - каза малкият Фахим и отпусна рамене
драматично, люлеейки ръце, сякаш беше парцалена кукла.
- Когато аз пристигна - включи се сестра му и подръпна блузата му, - ще
изям сто тортички язди.
- Сто! - престори се на смаяна Ясмин. - Как ще ти остане място, след като
изядеш сто фурми и сто пилета?
Изброяваше храни, които малкото момиче се канеше да изяде. Моят
стомах едва не изкъркори.
- Ами ти, Алидад? - попита Ясмин, опитвайки се да ме включи в играта. -
Какво ще правиш, когато пристигнем в Дасама?
Често казано, исках да се къпя толкова дълго, че пясъкът по тялото ми да
превърне баните в малко Пясъчно море. Но не можех да го сторя, без да
разваля прикритието си.
Докато наближавахме края на пустинята, мислех не толкова за Дасама,
колкото за Изман.
Майка ми често бе казвала как си мечтае да замине за Изман и да открие
сестра си и споменаването на града звучеше като молитва, когато баща ми
не беше вкъщи. Аз обаче дори не знаех дали още искам да отида там. Не
знаех дали въобще съм искала или просто майка ми го бе желала толкова
много, че неволно бях приела копнежа й за свой.
Кой знае, легендарната ми леля можеше да е лоша като леля Фара, а дори
и да не беше, не бях сигурна, че искам отново да оставя живота си в ръцете
на друг.
Но и за Джин знаех съвсем малко.
Бях приковала очи в гърба на Джин, когато осъзнах, че керванът е спрял.
- Какво става? - попита Ясмин и сложи ръка на главата на Фахим, за да му
попречи да иде напред.
Понесе се шепот, хората надигаха глави и закриваха очи от слънцето, за
да видят какво се случва отпред. Искаха да разберат, но трябваше да се
съобразяват с дадените нареждания. Ала не и аз.
Хукнах към началото на кервана, стигнал до върха на една дюна. Парвиз
стоеше над мен, до него беше Джин със спусната шийма. Камилите почиваха
на колене, без да разбират защо сме спрели.
Достигнах върха на дюната и застанах до тях. Отначало и аз не можах да
повярвам.
Там, където трябваше да се намира Дасама, се виждаха само руини.
Стари, полуразрушени стени улавяха залязващото слънце и хвърляха
разтеглени сенки върху пясъка. Тогава осъзнах, че не са сенки.
Устата ми пресъхна.
- Как - изрече много внимателно Джин, когато се приближих до него - гори
пясъкът?
Колкото повече се приближавахме, толкова по-зле ставаше. Камъкът беше
почернял или направо разбит на прах. На места и пясъкът бе черен или силно
обгорен. Не говорихме, докато се носехме из онова, което бе останало от
тесните улици и овъглените домове. Това не беше огън. Огънят бе нещо,
което хората можеха да надвият, от което можеха да избягат или потушат с