пясък.
Джин пръв изрече на глас това, което и двамата си мислехме - прекалено
тихо, за да не ни чуят другите от кервана:
- Няма тела.
- Телата изгарят по-лесно от камъка. - Подритнах едно камъче и то се
разпадна. - Огън не би се разпрострял толкова, освен ако целият град е бил
пропит с масло.
- Бомба - каза Джин.
Не беше въпрос, но това не означаваше, че е прав.
- Разрушенията не са като от бомба.
Джин ме погледна косо.
- Откъде знаеш?
- Хайде, ксичанско момче - наложих си да звуча по-ведро. Вятърът, който
притискаше шиймата ми, имаше вкус на пепел, повръщаше ми се. - Да не
искаш да кажеш, че като дете никога не си играл с барут ей така, за да
взривиш нещо?
Джин изсумтя.
- Не всички сме израснали край фабрики за оръжия.
Свих рамене.
- Когато гръмне бомба, винаги има център. Тук сградите са обгорени от
всички страни.
Сякаш нещо бе се стоварило от небето и бе възпламенило града. Долових
нещо познато, но не разбирах какво. Завих зад един ъгъл и замръзнах на
място.
- Освен това бомбите не щадят молитвените домове.
Насред разрушенията се издигаше огромна сграда с купол - единствената,
оцеляла в целия град. Стените й сияеха в бяло, следите от изгоряло спираха
на крачка от нея.
- Какво е причинило всичко това? - прошепнах.
Джин само поклати глава.
- Нещо неестествено.
- Имаме друг проблем. - Бяхме стигнали центъра на града и аз забелязах
безформената купчина разтопен метал и пясък в средата на площада. -
Струва ми се, че тук е бил кладенецът.
Страх премина през пътниците, когато видяха това, което видях и аз.
Никой не знаеше стойността на водата толкова добре, колкото хората в
пустинята.
- Колко вода ни остава? - попита Джин високо, отправил поглед към
Парвиз.
- Колкото за ден - отвърна Парвиз мрачно. - Два, ако пестим. До най-
близкия знак за цивилизация има четири дни път.
- Не и ако се движим през нощта - казах аз.
- Прекалено е опасно да вървим в мрака - обади се мъж, комуто казваха
Високия Оман. Наричаха го така, за да го отличат от останалите със същото
име в кервана. - Из пустинята бродят прекалено много същества, които се
хранят с живи хора.
- Нали затова ни плащаш? - Джин скръсти ръце на гърдите си. Беше свел
глава, но погледът му блуждаеше някъде далеч. Мислеше за по-важни неща
от възможността да измрем от жажда. - Пък и не чувам други добри
предложения.
Последва момент на напрегнато мълчание, после Парвиз кимна с изопнато
лице.
- Значи ще вървим. - Огледа мъжете край него. - И ще се молим на всяка
крачка.
Глава 14
Нощите в пустинята бяха различни, когато не бяхме струпани край огъня.
От кервана не се носеха разговори, смях и музика, които да заглушат
звуците от мрака. В пустинната нощ се долавяха шумове изпод пясъка. И
писъци от планините. Сега чувахме всичко.
Керванът
„Камилски
колене"
се
движеше
в
по-сбити
редици.
Единственият звук, който се чуваше, бе потракването на багажа върху
камилите и приглушен молитвен шепот. Лицето на Ясмин изглеждаше бледо
на светлината на лампата, полюшваща се от гърба на най-близката камила.
Един от малките й братовчеди спеше, опрял глава на рамото й.
- Три часа до изгрев - обяви Джин, след като погледна небето.
Кимнах. Нощта изглеждаше дълга.
- Джин - казах тихо и хвърлих поглед към Парвиз, който говореше нежно
на една от камилите отпред. - Знаеш ли какво се е случило в Дасама?
Джин мълчеше.
Дочух звук и спрях толкова рязко, че Джин се бутна в мен.
- Тук има нещо. - Извадих пистолета си. - Нещо ни следи в мрака.
Очаквах да каже, че от страх ми се привижда. Вместо това грабна
пистолета си.
- Къде?
Това беше по-труден въпрос. Бавно се извърнах от мястото си в началото
на кервана и се огледах на бледия отблясък на луната и светлината от
маслените лампи.
Видях го секунда преди да скочи. Духът се разви от гъста кожеста топка,
подадоха се тънки крайници и мъгляви черни криле, чудовищната му паст се
разтвори с крясък.
Стрелях. Няколко човека извикаха и залегнаха инстинктивно.
Улучих създанието в гърдите. По пясъка се пръснаха черни вътрешности.
Нещото изкрещя отново. И сто подобни крясъка отвърнаха от дълбините на