нощта.
Обърнах падналото тяло с ботуш.
- Кошмар е.
Познах го, макар да не бях виждала кошмар от дете. Беше от онези, които
можеха да изсмучат душата ти.
Вече ги забелязвах, тъй като очите ми привикваха с мрака. Тичаха по
пясъка, жилестите им криле разкъсваха чернотата. Хранеха се със страх
вместо с плът и кръв. Една отровна хапка упояваше жертвата, а втората
изцеждаше страха, който кървеше през раната от първата. Някои твърдяха,
че кошмарите изцеждат самата душа. Повечето хора не се събуждаха след
ухапване от кошмар.
- Огънят в Дасама - каза Джин. - Сигурно ги е изкарал от планините.
- Големи сме късметлии - въздъхнах и проверих шепата куршуми в джоба
си.
- Всички да останат близо до светлината - извика Джин към хората.
Духовете не можеха да ловуват през деня. Светлината на огъня не беше като
дневната, ала само това имахме. - Това не променя нищо. Продължаваме да
вървим и...
- Крадец на кожи!
Гласът бе на Високия Оман. Прицелих се, готова да стрелям накъдето
сочеше той.
Само дето сочеше мен.
Шиймата ми бе паднала, когато стрелях, косата ми се спускаше по рамене
и лицето ми бе открито.
Високия Оман тръгна с големи гневни крачки към мен. Джин застана на
две стъпки пред мен. Опря ръце в гърдите на Високия Оман -
предупредителен жест, който лесно можеше да премине в нещо по-болезнено.
- Обмисли следващия си ход, приятел.
- Това е крадец на кожи! - ревна Високия Оман, но беше достатъчно
разумен да не се приближава до нас. -Промени формата си.
- Не. - Парвиз вдигна факлата си, за да ме огледа по-ясно. - Тя е лъжкиня.
- Е, не съм те лъгала, по-скоро те подмамих. - Беше облекчение да говоря с
истинския си глас, макар да се опитвах да звучи ведро. - Разликата е, че
можеш да виниш не само мен, но и себе си.
Вече не треперех. Не исках да треперя, въпреки че целият керван ме
гледаше така, сякаш бях най-отвратителното нещо на земята.
Изра беше тази, която прошепна твърде силно на Джин:
- В такъв случай тя май не ти е брат, а? - Старата жена ме изгледа
отново. - А аз си мислех, че може да се окажеш достоен за ръката на младата
Ясмин. Трябваше да се досетя, че нещо не е наред още когато слушаше с
интерес думите й. Никой мъж не прави така.
Парвиз ме огледа така, както и в Масил. Не знаех какво вижда. Може би
същото хлапе с пистолет, но с гърди и бедра и не съвсем хлапе.
- Как да поверя безопасността ни на едно момиче?
- Татко...
Ясмин се приближи, но баща й вдигна ръка и девойката замълча.
Парвиз махна към пустинята, към кошмарите, които ни следваха в мрака.
- Ти настоя да пътуваме нощем. И виж какво стана.
- По-добре, отколкото да умрем от жажда - отвърнах.
Всичко, което имах в пустинята - усещането за необуздана свобода, за
сила, се изпаряваше с всяка следваща дума на Парвиз. Тълпата се оживи.
- Жените имат по-слаб ум от мъжете, както и по-слабо сърце - изрече
Парвиз. - Щяхме да сме в безопасност под лъчите на слънцето, ако не беше
ти.
От това ме заболя. Колко малко бе необходимо, за да се разруши
доверието, което бяхме градили в продължение на почти два месеца.
- Каквото и да съм, все пак оставам най-добрият ти шанс да дочакаш
утрото жив - заявих аз, като преглътнах болката от обидата. В пустинята
винаги щяха да ме смятат за безпомощна само защото не бях мъж. - Трябва
да се движим. Останете на светло и вземете в ръце всяко парче желязо,
което имате. Ако нещо се приближи, ще го застреляме.
Хората погледнаха Парвиз, чиито очи се стрелкаха от мен към Джин и
обратно.
- Направете каквото казват - заповяда най-сетне той и хората се
раздвижиха. После се обърна към нас и добави: - Помогнете ни да доживеем
до утрото и няма да ви отрежа парите.
Кошмарите бяха предпазливи, но гладни. Не се доближаваха до
светлината, но всеки път, когато забележеха сянка, се хвърляха във въздуха,
размахвайки криле.
Следваше изстрел и чудовищата се просваха на земята. Дрехите, увити
около тялото ми, заради които приличах на нещо, което не бях, ми се
струваха още по-стегнати, докато стрелях. Без да свалям пистолета,
отметнах ограничаващите платове и ги захвърлих към Високия Оман; улови
ги, видимо отвратен.
- Използвай ги за факли. И без това стрелям по-добре, когато мога да
дишам.
Общо взето, стрелях на сляпо. Кошмарите бяха черни като нощта край
нас. Сливаха се с пясъка, докато ни нападнат. Светлината от факлите ги