можем да я профукаме само за да спасим момче, което няма да дочака
изгрева. Ако искаш, остани тук и умри с него, ако искаш, ела с нас. Но не се
мотай с решението.
Беше прав. Джин си бе направо мъртъв. А аз се бях заклела, че няма да
умра в пустинята. Преди време казах на Джин, че не си струва да умра
заради него. Не и когато бях толкова близо до Изман.
Би било толкова лесно.
Не. Ставаше дума за Джин. Бе невъзможно. Преди се страхувах от
пристигането в Дасама, защото не исках да се разделяме. Щеше ми се да
остана с Джин повече, отколкото да стигна до Изман. Чувствах се добре с
него в пустинята. Сякаш бяхме равни. Сякаш си пасвахме. Бяхме прекалено
свързани, за да се разделим така лесно.
Спомних си руините в Дасама. Пустинята не проявяваше милост и не
заслужаваше милост. Оставяше слабите да умрат, ако не ги убиеше веднага.
Но не и Джин; мястото му бе друга страна. Изобщо не трябваше да е в
пустошта, или поне не трябваше да умре в нея. Не заслужаваше да бъде
изоставен от пустинно момиче, което мисли само за собствения си живот.
Както се бе случило с Тамид.
- Ако искаш, върви в цивилизацията... или в ада, все ми е тая - заявих аз.
В миг усетих как сякаш пясъкът все повече се разпростира около мен и
поглъща целия свят. -Няма да го оставя да умре.
Глава 15
Измъкнах ножа от колана на Джин. Имаше разлика между милостта и
малодушното бягство, а малодушният човек вече си бе тръгнал. Притиснах
ножа към раната и черна отрова рукна край острието. Избърсах метала в
блузата си и отново го допрях до кожата му. Продължих да го правя - отново
и отново. Накрая вратът ми пламна от слънцето, ала от раната вече
излизаше повече кръв, отколкото черна течност.
- Джин! - ударих го силно през лицето. Очите му потрепнаха, без да се
отварят, затова го ударих отново. Този път отвори очи. - Джин! - Улових го за
раменете. - Само да си посмял отново да заспиш.
Бе отворил очи колкото да ме вижда.
- Къде... - промълви той.
- Отидоха си.
Седнах на пясъка. Налагаше се да вървим по следите на „Камилски
колене" до цивилизацията. Да намерим помощ. И лекарства.
- А ти си още тук? - Джин примигна срещу мен и се засмя искрено. - Или
сънувам, или съм мъртъв.
Трябваше да го накарам да продължи да говори.
- Често ли ме сънуваш?
- Сънища. Кошмари. Не съм сигурен.
Джин протегна ръка, сякаш наистина искаше да провери дали не съм
илюзия. Стиснах я, долепих я до брадичката си и я прекарах по рамото си.
- Хайде, сънувай, че се изправяш на крака.
Подложих рамото си под ръката му и го вдигнах.
Джин каза нещо на ксичански и после се засмя, сякаш беше най-
забавното нещо, което бе чувал. Не мислеше съвсем ясно, но поне беше
изправен. И когато направих крачка напред, той ме последва.
Вървяхме известно време и ето че дърдоренето започна. Думи на други
езици. Имена, които не знаех. И едно, което знаех. Сакр. Отново и отново.
Старата ни шега се въртеше из размътения му от отрова ум. Опитах се да го
убедя да не говори, но той бе загубил представа за реалността. А докато
успявах да го накарам да върви, не можех да се тревожа за нищо друго.
Спряхме няколко пъти да си починем и да пийнем няколко глътки вода, но
това не ни помогна особено:
Слънцето беше точно над нас, когато осъзнах, че вече не вървим по
следите на кервана в пясъка. Огледах се наоколо, объркана. Бяхме ли се
отклонили от курса? Или вятърът вече бе заличил следите? Сутринта
слънцето бе изгряло отдясно. Не знаех дали още вървим на север. Всъщност
не знаех дали вървим накъдето и да било.
- Изгубихме се.
Джин седеше с глава между коленете. С усилие измъкна нещо, което
проблесна на яркото слънце. Счупеният му компас.
- Ето - сложи компаса в ръката ми. - Не сме се изгубили.
Не беше на себе си, ако си мислеше, че един развален компас ще ни
помогне. Нещо в мен се пречупваше. Чух собствения си глас:
- Ако взема компаса, ще трябва да ме последваш, разбра ли?
Бях живяла в себичната пустиня прекалено дълго и знаех, че повечето
хора не подаряват каквото и да било, освен ако вече не им е нужно. А човек
не се нуждаеше от нищо на смъртната клада.
- Амани - помнеше името ми. - Налага се да направиш нещо да мен. Ако аз
не...
- Няма да умреш тук! - озъбих се аз.