При тези думи лицето му се отпусна. Макар и да бяха лъжливо успокоение.
С това темпо и двамата щяхме скоро да умрем. В пустинята „изгубени”
означаваше „мъртви”. Ако създанията в мрака не успееха да те погубят,
слънцето щеше да го стори.
- Следвай стрелката. Трябва да им кажеш за Дасама.
След това Джин не произнесе нищо смислено. Бълнуваше на
мираджински, както и на други езици, които не разбирах. Пустинните сенки
вече се удължаваха, когато той спря да говори, а по някакъв начин
мълчанието беше по-страшно. Все още беше на крака, но едва успяваше да
се задържи прав. Гърбът ме болеше от тежестта.
Стрелката на компаса сочеше далеч от курса, който смятах, че трябва да
следваме. А това дори не беше точният курс. Кой знае, може би вървяхме в
кръг. Е, какво толкова, нямаше значение в коя посока ще умрем.
Краката ми рухнаха точно преди залез. Проснах се на пясъка, Джин падна
тежко до мен. Не се изправих. Вдигнах поглед към невъзможно синьото
пустинно небе и наблюдавах как се смрачава. Нямахме запаси, нито
представа къде се намираме. Нито куршуми. Трябваше чудо да стане, та да
преживеем нощта.
За малко да не чуя звука от копитата на конете по мекия пясък. Но сред
тишината на пустинния залез, разкъсвана единствено от тихото дишане на
Джин, шумът ме накара да се надигна. И ето, на последната светлина
различих силуетите на шестима ездачи.
Станах с последната си останала енергия.
- Ей! - Размахах фанатично ръце, пресъхналият ми глас прозвуча твърде
слабо. - Ей! Помощ! Помогнете ни! Тук сме! - Взех да подскачам нагоре-
надолу, макар едва да се държах на крака. - Помощ!
Един от ездачите тръгна към нас. Бяха ме видели. Истинско
въодушевление изпълни гърдите ми, докато се приближаваха. Коленете ми се
огънаха. Свлякох се, за да съм близо до Джин. Отпуснах ръка на гърдите му.
Пулсът му едва се долавяше.
Бяха на половината път до нас, когато забелязах, че с тях има й друг
човек, който вървеше пеша. Не бях го зърнала между конете. Дори от това
разстояние познах, че е момиче.
Тя се препъна и падна в пясъка, но въжето около ръцете й я дръпна
обратно. В същия момент различих униформите. Сини.
Галанският цвят.
Обърнах се и инстинктивно се затичах. Но вече бе твърде късно. След
няколко мига войниците ни обградиха.
Глава 16
Армията на галаните лагеруваше в укрепление, .което най-вероятно бе
мираджинско. Забелязахме го след няколко часа вървене - древни стени,
издигащи се между пясъците и планините и сякаш също бяха построени от
пясък. Бели шатри бяха опънати между ронещите се стени, които хвърляха
дълги сенки под залязващото слънце. Чуждестранни мъже в униформи с
чуждестранни кройки стояха изпънати край побелелите от слънцето стени -
приличаха на дървета, които някой отдавна е посадил и е забравил да
полива.
Не можех да направя нищо, освен да се оставя да ме отведат натам. Джин
бе проснат на гърба на един кон като товар. Претърсиха ме грубо, когато ни
откриха. Направи го млад войник, който бавно прекара ръце под дрехите ми,
търсейки оръжие. Чудех се дали бе усетил струящата от мен омраза, когато
плъзна пръсти под колана ми. Взе ножа. И пистолета ми, независимо че бе
празен. И компаса. Това беше най-лошото. Защото компасът не беше мой.
После стегнаха ръцете ми и ме завързаха за един кон, принуждавайки ме
да вървя до другото момиче. От време на време войникът подкарваше коня
си в лек галоп, та се налагаше да подтичвам след него, препъвайки се.
Другото момиче се крепеше на крака по-трудно от мен и падаше всеки
път. Веднъж опитах да й помогна и край тялото ми профуча
предупредителен изстрел. Едва виждах лицето й зад сплъстената коса, която
изглеждаше почти червена на гаснещата светлина. Като боядисана. Или
окървавена.
Пристигнахме в крепостта точно на залез слънце. Войниците ме поведоха
през широка порта. Кракът ми се удари в нещо, залитнах и онзи, който
държеше въжето, ме дръпна напред. Оказа се, че съм се спънала в камък,
върху му бе изсечено женско лице. Чак тогава забелязах пресните следи по
портата. Явно по нея са били издялани изображения от пустинна легенда, от
историята ни или от молитвите ни, но галаните ги бяха заличили.
Гневът бе внезапен. Тези хора нямаха място в нашата пустиня. Тяхната