десетилетия има оттогава. По това време си била само блясък в очите на
баща си. - Сведох сините си очи. - А ако не бяхме тук, други страни щяха да
са на мястото ни. Родината ти е изключително ценна. - Той докосна
пистолета на бедрото си. -Ала се чудя какво търсите ти и припадналият ти
приятел в покрайнините на Дасама три дни, след като изгоря до основи?
„Не е изгорял до основи. Бил е унищожен."
- Какво ще правите с него? - опитах се да скрия страха в гласа си. - С моя
приятел?
„И той ли ще свърши като момичето с червените коси?” Беше ужасно
объркващо да видя как я застрелват, а после да ме поканят на маса като
гост. Знаех, че не бива да се доверявам на чужд войник.
- Зависи какво ще ми кажеш.
Вече усещах пясъчната буря, приближаваше и шатрата се залюля. Едва ли
щяхме да сме в безопасност в калпавата чуждестранна шатра. Генералът
сякаш не се притесняваше. Спокойно избута парче хляб към мен. Стомахът
ми изръмжа и провали опитите ми да покажа, че се владея. Разкъсах хляба и
натиках един едър къс в устата си. Беше повече въздух, отколкото материя,
но щеше да свърши работа.
Докато дъвчех, му разказах истината възможно най-бързо. Или поне
версия на истината. Вървях по ръба, надявайки се, че няма да ме застрелят в
главата. Казах, че сме пътували с керван. Отивала съм в Изман. Нападнали
са ни и сме се разделили. Не съм знаела какво е станало в Дасама. Той
слушаше внимателно, но не можех да разбера дали ми вярва.
- А твоят младеж? - попита. Лампата над нас се поклащаше от
прииждащата буря и хвърляше сенки по лицето му. Слънцето беше залязло. -
Той къде отива?
- Не знам - отвърнах искрено.
Може би Джин затова не ми бе казал. За да не го издам.
- Той очевидно е от Ксича. Какво прави в пустинята?
- Не знам - повторих упорито.
- Май много неща не знаеш за спътника си, а? - констатира той. Мълчахме
сред долитащия отвън звук на пясъчна буря. Дъвчех и поглъщах хляба
толкова покорно, колкото можех. - И, разбира се, остава въпросът за
татуировката на твоя младеж.
- Той има много татуировки - казах предпазливо.
- Несъмнено е така - съгласи се генерал Думас. - Говоря за тази на сърцето
му.
- Тази със слънцето - уточних аз.
- Символът на принц Ахмед.
„Въстаналият принц”. Не. Беше ксичански символ. Видях го на монетите
му.
- Все по-често получаваме сведения, че е забелязан на някоя стена из
страната - продължи генерал Думас. -Памфлети с това изображение се
разпространяват в Изман. Мъже и жени са арестувани за това, че са го
извезали на дрехите си.
Джин не взривяваше фабрики в Дъстуок заради някоя далечна страна.
Правеше го за Въстаналия принц Ахмед.
Бурята удари лагера и заглуши евентуалния ми отговор. Усещах как
пясъкът шиба шатрата, сякаш удряше тялото ми. Джин беше ме лъгал.
Обясняваше ми, че се бори за интересите на някаква чуждестранна сила, а
всъщност през цялото време е работел за Въстаналия принц. Мигом побеснях,
у мен забушува гняв, прииска ми Се пясъчната буря да разкъса шатрата.
После се почувствах изцедена.
Напомних си, че Джин не е врагът. Врагът ме гледаше на люлеещата се
светлина, докато пясъчната буря бушуваше край нас.
Вятърът постепенно отслабна, а генерал Думас продължи, сякаш изобщо
не бе спирал:
- Въстаналият принц си мисли, че е специален. Че е различен от всеки друг
кандидат-узурпатор. - Рядко се срещаше човек, който да не се страхува от
пясъчна буря. Особено пък чужденец. - Но не е. Той е враг на султана и
съответно наш враг. Наскоро се превърна в заплаха. Разузнавачите ни
смятат, че базата му е някъде наблизо. Затова е успял да придобие такова
влияние по западната граница на тази забравена от Бога страна. Точно
затова сме тук. Направиха ме генерал, понеже убих трима от братята на
султана, които възнамеряваха да се съревновават за трона. И оттогава
задачата ми е да елиминирам всеки от общите врагове на султана и Галанди.
Усмихнах се на генерала със стиснати устни.
- Знаеш ли, за теб ще е най-добре, ако се погрижиш Джин да се събуди.
Защото аз нямам пукната представа къде са проклетите ти врагове.
- Ами това?
Той вдигна компаса. Притаих дъх и разликата веднага се усети в
тишината след пясъчната буря.
- Компас - отвърнах бавно.
Само дето знаех, че това не е цялата истина. Компас, който не сочеше на