същия път, по който бях минала преди малко.
Най-сетне видях зад един завой оцветения задънен край.
Вълна от успокоение ме заля, докато слизах от коня и развързвах
въжетата, крепящи Джин. Прекарах пръст по ръба на вратата. Беше от
твърд камък. И щеше да си остане от камък, ако някой не прошепнеше
правилната парола. Като в приказките. Или просто бях побъркано момиче, с
лошия навик да вярва прекалено много на приказките, които му е разказвала
майка му.
- Джин! - разтърсих раменете му. Гласът ми бе дрезгав от жажда. - Джин,
събуди се. Трябва да се събудиш. Трябва ми паролата.
Беше в безсъзнание. Щеше да е забавно, ако не бях на косъм да се
паникьосам. Ако не бях сигурна, че галанските войници ще ни догонят за
нула време.
Конят изцвили нервно зад нас. Тогава, без предупреждение, се обърна и
отпраши.
- Не! - извиках след него.
Не познавах конете толкова добре, та да знам, че това няма да помогне.
Свих се, изтощението и гладът ме надвиваха. Седнах с глава между
коленете. Трябваше да си почина. Просто за момент.
- Изгуби ли се?
Вдигнах поглед. Галанският войник, от когото избягахме, се хилеше нагло
на няколко крачки от нас, подпрян в сянката от другата страна на прохода.
Щях да се уплаша, ако не бях прекалено отчаяна.
- Как ни откри?
Гласът ми хриптеше.
- Ставай, преди да съм те застрелял - заповяда той, ала аз не виждах
пистолет.
Нещо тук беше адски сбъркано.
- Защо не дойдеш да ме накараш? - Притаяваше се в сенките. Вдигнах
пистолета и се прицелих. Стрелях. Войникът се олюля, смаян. После черна
кръв покапа от раната. - Или си прекалено изплашен от светлината,
кожекрадецо?
Промяната на лицето му бе мигновена. Беше лице на човек, лишено от
човечност. Крадецът на кожи оголи острите си зъби под лицето на войника -
последната му жертва. Наблюдавах с ужас как се приближава към мен;
накрая стигна до самия край на сянката, която стените на каньона хвърляха.
- Малко пустинно момиче. Нима е минало толкова време, откакто народът
ти е виждал някой от моя вид, та сте забравили, че нямаме сърца, които да
улучите с куршуми? - Чудовището отвори уста и впи зловещите си зъби в
рамото и гърдите си, където го бях уцелила, откъсна голямо парче плът, в
което беше куршумът, и го изплю на земята. - Е, хубаво ще се нахраня с теб. -
Между острите му зъби се подаде дълъг черен език. - Направо умирам от
глад. Дори след като изядох чужденеца. А ти изглеждаш така вкусна. Май
мога да почакам няколко часа.
- Ще чакаш, докато умреш. - Макар и куршумите ми да не можеха да го
наранят, нямах намерение да свърша тук. - Ще съм си тръгнала преди
мръкване.
Метнах през рамо ръката на Джин. Онова, което можеше да ми даде сила
да се раздвижа, бе присъствието на гладен кожекрадец.
- И къде ще отидеш, синеоко момиче? - Крадецът на кожи имаше хищна
усмивка. - В капан си.
Стрелнах поглед към пътя, по който бях дошла. Докато бях седяла,
слънцето бе се придвижило толкова, че хвърляше сянка върху отвора на
каменния коридор.
Джин и аз стояхме на последното осветено място.
- Отвори се! - Заблъсках по вратата. - Отключи се. Пусни ме да вляза.
Каменната повърхност на изрисуваната врата не поддаде. Смятах, че
паролата едва ли е очевидна, но исках поне да опитам, преди да умра.
- Мисля, че ще те оставя жива за известно време. - Крадецът на кожи
сновеше напред-назад в края на сянката. -За да можеш да видиш с хубавите
си очи как ям плътта ти. - Той се ухили с устата на мъртвия галански войник,
само че пълна с остри зъби. - Изостави го невъоръжен и беззащитен. Беше ми
толкова лесно да го изям.
Искаше да привлече вниманието ми. Вече беше почти върху мен; сянката
бе толкова близо, че притиснах с ръка стомаха си. Светлината щеше да го
изгори. Но то бе търпеливо, тъй като осветеното пространство намаляваше с
всяка секунда.
Времето ми изтичаше.
Бях прекосила цялата пустиня, а в крайна сметка щях да умра тук с
Джин.
Приказките. Споменът проблесна немощно в съзнанието ми. Галаните не
разбираха от приказки. Но и Джин не се справяше добре.
Закр.
Беше объркал името. Името на джина, използвано за отваряне на тайни
врати към кралството му. И после бе го объркал отново. Беше го казал
няколко пъти, докато бълнуваше несвързано от отровата на кошмара.
Облегнах се на затворената врата. Почувствах се глупаво, но нямаше кой