Докато бях спяла, някой бе пренарисувал света.
Всичко беше зелено. Но не зеленото, което виждах, откакто съм се родила.
Мислех, че това е цветът на песъчливите шубраци, които растяха между
камъните - не дръзкият цвят, който демонстрираше съществуването си пред
пустинята. Зад мен огромната, прашасала златиста стена се извисяваше над
лагера, ала ситният пясък не достигаше стените. Гледах към оазис, изблик на
цветове и живот, изпълнен с хора. На пръв поглед изглеждаше по-голям от
Дъстуок, сигурно побираше около стотина души. Но да сравниш това с
Дъстуок, беше все едно да сравниш бураки с магаре. В самия център се
издигаше кула в червено и златисто - толкова висока, че върхът й драскаше
небето.
В последната секунда краката ми решиха да ходят, вместо да ме оставят
да се строполя на земята. Държах острието близо до тялото си. Не знаех дали
ще ми е от полза. Бях замаяна - или от загубата на кръв, или от
съкрушителната чудатост на това място. Краката ми сякаш се движеха
сами. След няколко крачки горещият пясък стана хладен, тъй като пристъпих
в сянката на оазиса.
Вървях край дървета, обкичени с портокали, нарове и други плодове,
които не можех да определя. Никнеха край басейни - чисти и дълбоки, та ми
се струваше, че ако се приближа, ще видя през тях туптящото сърце на
земята.
В оазиса нямаше прави пътеки. Сред дърветата бяха пръснати
разноцветни шатри - подпрени на стволовете или висящи от клоните.
И хората. Бяха облечени в ярки цветове, сякаш са били създадени, когато
светът е бил млад. Неколцина перяха дрехи край басейн и си приказваха. Не
вдигнаха глави, когато минах край тях. Момичето, което уби крадеца на
кожи, стоеше пред няколко мъже и жени с дървени остриета в ръце и като че
провеждаше военна тренировка. Скрих се зад едно дърво, за да не ме
забележи. Едва не настъпих две момчета, по-млади от мен, които човъркаха
нещо, подобно на бомба. Погледнаха ме.
- По-добре мини по заобиколния път - каза едното.
- Поне да разкъса само нашите ръце.
Когато другият заговори, разбрах, че не е момче. Беше момиче с къса коса
и толкова слабо, та сигурно нямаше сянка; но все пак момиче. Изглежда,
двамата не се притесняваха, че съм непозната. Вероятно заради магическа
врата хората не бяха толкова подозрителни. Поех по заобиколния път, макар
да не знаех къде точно отивам.
Стигнах до широка пясъчна площадка без дървета. Срещу мен се
издигаше огромна шатра. Беше двойно по-висока от човешки ръст, та
можеше да приюти половината лагер - напомняше по-скоро на павилион,
отколкото на място за спане. Платът бе червен, а на навеса бе извезано
голямо синьо слънце.
Точно като на татуировката на Джин.
Докато се приближавах, съзрях самотна фигура. Би трябвало да изглежда
дребен под високия навес, но по някакъв начин изпълваше пространството
като слънчева светлина. Бе се навел над една маса, затова видях само
короната на главата му, и бе опрял ръце от двете страни на голяма карта.
Други свитъци бяха подпрени с камъни, празни чаши и оръжия.
И между тях - раздрънкан месингов компас.
Значи това беше Въстаналият принц. Излязъл от приказките край огъня,
които ни бе забранено да разказваме. Стоеше пред мен. В шатра, увенчана
със слънце. Неговото слънце. Нова зора. Нова пустиня.
Слънцето се отрази в ножа ми и проблесна в шатрата. Момчето вдигна
глава, сепнато, и се втренчи в мен. Нямах представа какво да очаквам от
Въстаналия принц, но и през ум не ми минаваше, че изглежда като всяко
пустинно момче. Беше млад. С черна пустинна коса, почерняла от слънцето
кожа и гладко избръсната квадратна брадичка.
Не ме гледаше като странното, неуверено момиче, насинено и окървавено,
със сплъстена от пясъка коса и внезапно онемяло, което всъщност бях. -
Гледаше ме така, сякаш имах пълното право да стоя там, пред шатрата.
- Ранена си - отбеляза той и вдигна вежда, притеснен.
За момент не го разбрах. После осъзнах, че кървя през превръзките.
- Нагриза ме един кожекрадец. - Почувствах се глупаво, веднага щом
изрекох думите. - Но само малко.
Това не прозвуча по-добре. Но лицето му се успокои мигновено.
- А, да - кимна. - Ти си тази, която Шазад довлече в безсъзнание в лагера
вчера. - Значи славата ми на мъртвец ме предхождаше. - Доколкото разбрах,