- Не, моля те.
Замръзнах на място. Присъствието на Ахмед ме върна към настоящето.
Джин не беше обикновено чуждоземно момче с великолепна усмивка; беше
син на султана и аз нямах място до двамата блудни принцове.
- Джин ли е истинското му име? - попитах.
- Да - отвърна Ахмед. - Но не цялото. Баща ни го кръсти Аджинад Ал’Оман
бин Изман. Лиен, майка му, измисли галеното име Джин.
Почти два месеца не бе ми казал истинското си име.
Ахмед ме наблюдаваше.
- Мислиш, че не ти е нямал доверие. Не е вярно.
Изсмях се.
- Знаеш ли, майката на Джин всъщност ни помогна да се измъкнем от
двореца живи. - Не знаех. Както не знаех нищо за истинския живот на Джин.
Но Ахмед не очакваше отговор. Не бях сигурна дали изобщо говори на мен. -
Лиен и майка ми били като сестри. Дошли в харема на баща ми почти по
едно и също време, двамата сме родени с часове разлика. Аз по-рано, а той -
по-късно. Аз бях петият от синовете на баща си. Той - шестият. Появили сме
се на бял свят в началото от управлението на баща ни и се радвахме на добро
отношение. Ала султанът все пак бе се въздигнал на трона от няколко години
и ни наблюдаваше внимателно. Лиен го наричаше съдба. Джин не вярваше в
съдбата.
- Нямам и блед спомен за лицето на майка си - продължи принцът. - Бил
съм съвсем малък, когато е умряла. - Красивата млада жена на султана от
историята. Тази, която била пребита до смърт, защото е родила Делила. За
мен тя беше представлявала няколко думи от приказката за Въстаналия
принц. Но за него е била създание от плът и кръв. - Всичките ми спомени от
Мираджи са свързани с брат ми. В нощта, в която се роди Делила, Джин беше
болен. Лиен и майка ми бяха планирали бягството си откакто майка ми
научила, че носи дете на джин. Не беше безопасно да вземем брат ми -
имаше треска, - но и за Делила не бе безопасно да остане в двореца. Така че
се наложи Лиен да рискува. Спомням си само отделни моменти от онази нощ.
Как стискам полата на Лиен, докато тя дава златните си гривни, за да наеме
кораб до Ксича.
- Но си спомням ясно как седя на тясното легло до брат си с ръка на
сърцето му, а той гори от треска на поклащащ се кораб, който ни отнася
далеч от дома, и как Лиен ми казва да се моля брат ми да оцелее, а в същото
време люлее сестра ми, за да не плаче. - Той преглътна. - Забравил съм колко
пъти съм се молел брат ми да оцелее. Срещал е смъртта достатъчно за един
живот.
- Някои хора имат дарбата да се излагат на опасности - казах аз. - Ваше
Величество.
- Моля те, наричай ме Ахмед. Ако се огледаш, ще разбереш, че
величеството ми е под въпрос. - В този момент изобщо не приличаше на брат
си. Джин винаги ми се усмихваше така, сякаш сме на косъм от голяма беда и
той е адски щастлив от това. Усмивката на принца бе опрощаваща. - Брат
ми не се грижи особено за живота си, но когато с Делила сме в опасност, е
готов да ни предпази от смъртта. Никога обаче не съм го виждал да флиртува
така небрежно със смъртта заради друг. Докато се появи ти.
Не знаех какво да отговоря. Насочих вниманието си към Джин вместо към
Въстаналия принц. Чертите му на чужденец бяха единственото ми познато
нещо в това тайнствено място, пълно с лилавокоси принцеси и златооки
шпиони, макар сякаш и той бе се превърнал в непознат в мига, в който
Ахмед го нарече „брат”.
- Спечелването на трона, на държавата... - започнах аз. - Струва ли си
смъртта на всички тези хора? - „Струва ли си неговия живот?”. - Султанът е
убил твоята майка, султимът е отмъкнал твоя трон - другите нямат общо с
това. Искаш ли да узнаеш кой уби моята майка? Твоята страна. Твоята
война, твоите амбиции за власт, която не се полага на останалите хора.
Не исках думите ми да прозвучат като упрек. Наистина желаех да разбера
дали той би направил пустинята по-добро място за живот.
- Не съм тук за власт. - Принц Ахмед остана спокоен, сякаш не бях
споменала убийството на майка ми. И някак не ми се стори самонадеян. -
Виждал съм как управлява баща ми - човек, който се страхува да не изгуби и
трошица власт. Смята, че това е единственият начин да опази трона си. Ето
защо сме бедни, окупирани и слаби. Нямах намерение да се върна в
Мираджи, нито да се боря за престола.
- Пътувахме къде ли не, преди да дойдем тук. Видяхме Йониския
полуостров, където е създаден съвет от мъже и жени, избирани сред народа -