- Защо?
Не можах да скрия недоверието си, когато тя ми подаде бутилката. Беше
евтина стока, която пареше гърлото.
- Генералът не одобрява - обясни Бахи.
Знаех, че има предвид баща й, не нея.
Шазад отдаде иронично чест, но по искрената й усмивка личеше, че обича
баща си.
- Той казва, че пияният войник е мъртъв войник.
- Е, тук не е прав - заяви Бахи и отвори втората бутилка. - В противен
случай един от капитаните му щеше да е умрял хиляда пъти. Баща ми,
разбира се.
Шазад понечи да отговори, но Бахи вече увещаваше Из, Джин и Хала да
се включат в игра с пиене, при която всеки хвърляше две монети и удряше
по камък, преди да отпие.
Осъзнах, че може да умрем тук. Те просто бяха свикнали. През последната
година бяха преживели какви ли не опасности на косъм от смъртта, за да
изградят по-добър свят. Аз бях отишла на стрелбището с пистолет, където
можеше да умра само заради шанса да открия по-добро място. Но го
направих единствено за себе си. Те се изправяха срещу опасността както за
себе си, така и за всички останали. За целия народ на Мираджи. За да не
умират хора, както в Дасама. За да не живее никой така, както аз живях в
Дъстуок.
- Дами! - извика Бахи и ме отклони от мислите ми. -Няма ли да се
присъедините към нас? Засега печеля.
- Мислех, че целта е да пиеш по-малко - отвърна Хала.
- Явно разбираме победата по различен начин.
Бахи се изправи, поклащайки се леко.
Сериозното изражение на Шазад се пропука.
- Когато се събудиш и кръвта ти се е превърнала в алкохол, ще осъзнаеш,
че разбирането ти е било първата стъпка към загубата.
Не успях да се сдържа и прихнах. Когато първата бутилка се изпразни,
Бахи събра смелост да пресъздаде пиянската серенада под прозореца на
Шазад. Бяхме пияни от нетърпение и алкохол под звездите, които сякаш се
пренареждаха според волята ни.
И тогава осъзнах, че макар да бяхме изплашени, никога не съм била
толкова щастлива, колкото тази нощ.
На следващата сутрин нещо ме събуди преди слънцето. Лежах неподвижно
и се опитвах да си спомня дали не е просто спомен от сън, който вече
забравях.
Лагерът още спеше. Огънят бе угасен. Шазад спеше настрани, беше
отпуснала ръката си върху острието, сякаш очакваше всеки момент някой да
я нападне. От другата страна на огнището се бе свила Хала, потънала в
спалния си чувал.
И трите момчета ги нямаше - Из трябваше да е на пост в небето във
формата на рок, но спалните чували на Джин и Бахи също бяха празни.
Изправих се с пукащи стави и се покатерих на скалата, която скриваше
лагера, за да погледна изгрева. Там ги намерих.
Бахи нямаше молитвено килимче, но бе коленичил, с наведена глава и
притиснал длани към устните. Стоях, без да помръдна. Чувах думите на
утринната молитва, изричани като прошепната тайна. Сякаш ставах
свидетел на нещо лично. Отстъпих назад, тъй като не исках да се натрапвам.
Забелязах Джин, наведен над тесния ръб на скалата няколко метра от мен,
ръцете му се вееха над релсите. Пристъпих боса през прашните камъни.
- Май махмурлукът не е толкова тежък - казах дрезгаво и седнах до Джин.
- Колкото и да ми се иска да виня евтиното питие на Бахи, всъщност
държа на пиене. - Прекара ръка по лицето си. - Не съм спал добре, откакто се
събудих след ухапването на кошмара. Когато затворя очи, виждам как
лагерът гори, защото не сме успели да прихванем оръжието. Как семейството
ми гори. Как ти гориш.
Вдигнах поглед при последните му думи. Той изпусна дълга въздишка.
- Няма нужда да го казваш... знаеш, нали? Беше права. Тук си, защото
аз... защото аз те замесих в това. Защото исках да останеш. Но не искам да
умреш. Все още можеш да си тръгнеш. Да отидеш в Изман. Или където
пожелаеш. Да се измъкнеш оттук.
Загледах се през пустинята. Изглеждаше безкрайна, но слънцето се
издигаше отляво, което означаваше, че някъде напред, в посоката, в която
гледах, се намира Дъстуок.
- Смятам, че съм там, където трябва да бъда.
- Знаеш ли, донякъде ми липсва момичето, готово да изостави всички, за
да спаси собствената си кожа - каза Джин. - Вероятността да умре, докато
прави нещо глупаво и героично, бе значително по-малка.
- Ще приема това за комплимент - засмях се аз, но после спрях. В