— Дръпни се, Анет, за бога! Остави децата да опитат.
Малчуганите приковаха очи един в друг. Бяха застанали буквално лице в лице.
Почти нямаше съмнение, че Джери е няколко месеца по-малък, и все пак бе с два-три сантиметра по-висок. Като гледаше изправеното тяло на Джери, високо вдигнатата му, добре оформена глава, уродливостта на Тими внезапно я порази както в първите дни.
Устните й потръпнаха.
Дълго мълчаха и неловко се взираха един в друг. Накрая проговори неандерталчето. Детското му гласче трепереше:
— Аз съм Тими.
Той протегна врат, сякаш искаше да огледа лицето на Джери по-отблизо.
Джери се стресна и го блъсна толкова силно, че той се претърколи на пода. И двамата високо се разреваха. Мисис Хоскинс сграбчи сина си, а мис Фелоус, почервеняла от едва сдържан гняв, бързо вдигна Тими от земята и го зауспокоява.
Малко животно! — възнегодува тя вътрешно. — Проклето малко животно!
Знаеше, че е прекалено сурова. Тими беше уплашил Джери и той се бе защитил по единствения познат за него начин. Нищо необичайно не се беше случило. Не можеха да очакват нещо много различно като начало.
— Хм, хм — промърмори Хоскинс.
Анет Хоскинс се обади:
— Знаех, че няма да се получи. Те просто инстинктивно не се харесват.
— Не е инстинктивно — отсече мис Фелоус.
— Не — подкрепи я Хоскинс. — Въобще не е инстинктивно. Поне не е по-инстинктивно, отколкото когато кои да е две деца не се харесват от пръв поглед. Пусни Джери на земята и го остави да свикне.
— Ами ако това пещерно дете си върне на Джери?
— Би било съвсем нормално — отговори Хоскинс. — Джери може да се оправя сам, а ако не може, време е да се научи. Просто трябва да го оставим да свикне.
Анет Хоскинс още не беше уверена.
— Всъщност — продължи съпругът й — смятам, че е най-разумно да тръгваме. Мис Фелоус знае как да се справи, ако възникнат проблеми. След около час ще доведе Джери в кабинета ми и аз ще го изпратя вкъщи.
Беше дълъг час. Тими се свря в другия край на стаята и очите му замятаха гневни искри към Джери, сякаш искаше да го заличи от лицето на земята със силата на погледа си. Явно, за разлика от друг път, когато бе обезпокоен, бе решил да не търси убежище в спалнята, защото вероятно смяташе за неразумно да изоставя предната част от владението си на разположение на врага.
От своя страна, Джери плахо се сви в противоположния ъгъл на стаята и се разплака за майка си. Изглеждаше толкова нещастен, че с риск да разстрои Тими още повече, мис Фелоус отиде при него и се зае да го успокоява, че майка му е наблизо и въобще не го е изоставила, и че съвсем скоро отново ще я види.
— Сега искам! — отвърна Джери.
Сигурно си мислиш, че са те зарязали тук завинаги, малкото ми, а? Ти и Тими, заключени само двамата. И никак не се радваш. Няма да се радваш, разбира се. И на Тими сигурно не му е много приятно.
— Искам вкъщи! — пищеше Джери. — Веднага!
— Скоро, скоро, Джери — успокояваше го тя. — Скоро ще си вървиш.
Той я заудря с юмруци.
— Не! — мис Фелоус го хвана за колана и го задържа на разстояние, докато той продължи да размахва ръце безуспешно. — Не, Джери. Не бива да се биеш. Искаш ли близалка?
— Не, не. Не искам.
Мис Фелоус се разсмя.
— Ами, ами. Не мърдай оттук. Отивам да ти донеса.
Тя отиде до тайното скривалище. Отдавна знаеше, че няма друг начин да опази бонбоните от Тими и затова ги държеше заключени. Измъкна една огромна зелена топка, толкова огромна, че трудно щеше да влезе в устата на момченцето. Джери ококори очи и незабавно спря да плаче.
— Така си и знаех — усмихна се мис Фелоус. Тя му подаде близалката, а той без никакво затруднение я натика в устата си.
Тими глухо изръмжа зад гърба й.
— Знам, Тими, и ти искаш. Не съм те забравила.
Тя извади още една близалка, този път оранжева, и му я връчи. Тими се нахвърли върху нея с цялата ярост, присъща на пленено животинче, и я издърпа от ръката й.
Мис Фелоус тревожно го погледна. Не беше очаквала посещението да протече гладко, но връщането на Тими към старите дивашки маниери я обезпокои.
Дивашки? Не. Прекалено строго осъждам поведението на Тими. Нали не той, а Джери посегна пръв — напомни си мис Фелоус. — В края на краищата Тими дойде и най-вежливо и възпитано се представи, а Джери го блъсна. Нищо чудно Тими да е решил, че животинските гримаси и ръмженето са правилният отговор на подобно държание.
Децата продължиха да се взират едно в друго от двата ъгъла, напъхали близалките в уста.
Мис Фелоус разбра, че днес никой няма да се забавлява истински, но такова нещо не й се случваше за първи път. Много кресливи битки между разярени дечица беше наблюдавала и неведнъж бе ставала свидетел как малко по малко се стига до примирия, които постепенно прерастват в приятелства. Само търпение беше нужно. В работата с децата почти винаги беше така. Проблеми от този род се разрешаваха сами с течение на времето.