— Моля, мис Фелоус, вземи ги веднага! Моля!
Поне засега момченцето се утеши.
Поръча всички митове и басни по каталога. Купчината филми в детската стая стана по-висока от момчето. Когато Джери не идваше, Тими ги гледаше с часове, отново и отново.
Мис Фелоус трудно можеше да отгатне до каква степен ги разбира. Те безспорно бяха наситени с идеи, образи и места, които не му бяха много ясни. От друга страна, кое ли хлапе на пет-шест години вникваше в значението на приказките? Възрастните са безсилни да проникнат в детския разум, за да открият истината. И тя обичаше тези истории като малка, също и други момченца и момиченца преди нея стотици и хиляди години по-рано, а подробностите, които им убягваха, запълваха с помощта на въображението си. Надяваше се и с Тими да е така.
След първоначалните си колебания относно Гъливер, Синдбад и Одисей реши да остави в набъбващата му видеотека филмчетата, които бяха предизвикали у него въпроси за собствената му съдба. Знаеше, че децата се разстройват значително по-трудно, отколкото си мислят възрастните, че някой кошмар от време на време не би ги обезпокоил особено. Никое дете не бе умряло от страх, докато му разказват приказката за Златокоска и трите мечки, макар че тя всъщност бе доста ужасяваща. Нито подлите вълци и тътрещите се злобни същества, нито ужасните троли от детските приказки оставяха трайни белези. Децата обичаха такива историйки…
Не беше ли злият човек от легендите, косматото страшилище с рунтави вежди и огнени очи спомен за времето, когато из Европа са бродели неандерталците? Нещо такова се споменаваше в книгите на доктор Макинтайър. Дали Тими щеше да се разстрои от мисълта, че принадлежи към племе, оцеляло единствено в приказките като презряно страшилище? Не, не, реши тя, подобно нещо не би му дошло наум. Само свръхобразовани възрастни можеха да се вълнуват от подобни предположения. Тими се сковаваше от страх като всяко дете, докато слушаше за злите чудовища и се завиваше презглава, прехласнат от ужас пред въображаемите сенки, изникващи в мрака. Нямаше и най-малка вероятност да направи подобни злокобни изводи за произхода си от кошмарните приказки.
И така, филмчетата продължаваха да пристигат и Тими ги гледаше едно след друго. Сякаш бе скъсана язовирна стена и огромното, неудържимо човешко въображение се изливаше в душата на момченцето. Тезей и Минотавъра, Персей и Горгоната, цар Мидас и златното докосване, вълшебният свирец от Хамелин, подвизите на Херкулес, Белерофон и Химерата, Алиса в огледалния свят, Джак и Бобеното стъбло, Аладин и вълшебната лампа, Рибарят и Морския Джин, Гъливер в Страната на лилипутите и в Страната на хоинъмите, приключенията на Один и Тор, битката между Озирис и Сет, скиталчествата на Одисей, пътешествията на капитан Немо… нямаха край, а Тими жадно ги поглъщаше. Не се ли объркваше всичко в главата му? Беше ли способен да ги различи едно от друго или да си ги спомни след час? Мис Фелоус не знаеше и не се опитваше да разбере. Засега само го оставяше да се потопи в потока от предания, да изпълнят съзнанието му; да му позволи да достигне вълшебния свят на приказките. Имаше право на това, след като реалният свят на къщи, самолети, магистрали и хора бе завинаги недостъпен за него.
Когато филмчетата му омръзваха, мис Фелоус му четеше книжки. Историите бяха същите, но сега той пресъздаваше картините във въображението си.
Имаше резултат. Неведнъж го бе чувала да разправя на Джери някоя невероятно изопачена версия на филмчетата — за Синдбад, който пътувал с подводница, или за Херкулес, който бил пленен от лилипутите. И Джери съсредоточено слушаше приказката със същото удоволствие, с което Тими я разказваше.
Мис Фелоус уреди всичко казано от момчето да се записва. То представляваше важно доказателство за интелигентността му. Нека който си въобразява, че неандерталците са диви, космати получовеци, чуе как Тими разказва историята за Тезей в лабиринта! Нищо, че си мисли, че героят в легендата е Минотавъра.
И тогава отново се появиха кошмарите. Сега, когато пространството извън сферата започна да придобива реални очертания в представите му, кошмарите зачестиха.
Сънуваше едно и също, поне доколкото тя можеше да прецени — все външния свят. После неуверено се опитваше да го опише — неизменно се озоваваше навън, сред огромното празно място, за което толкова често й разказваше. Само че в новите сънища не беше вече пусто. Сега там имаше деца и страни, неописуеми полупредмети, полуосъзнати, полуразбрани образи от книжките или полузабравени спомени от далечното неандерталско минало.
Децата обаче не му обръщаха внимание, а предметите му се изплъзваха, когато опиташе да ги докосне, и макар да навлизаше във външния свят, никога не ставаше част от него. Скиташе из огромната празнота на сънищата не по-малко самотен, отколкото в кукленската къща. Много често в подобни мигове се събуждаше разплакан.