— Какво да гледам?
— На хълма! Светлината! — Тя рязко се завъртя и посочи назад. — Виждаш ли я?
— Какво? Къде?
Той присви очи и се взря нагоре.
— На пътеката — каза Мъдрата. — Оттам минахме. Виждаш ли светлината?
— Не… Да! Да.
Сребърния Облак почувства странна студена тръпка. Досега само веднъж бе зървал подобна светлина. Блясък — въздухът горе искреше и изпускаше ослепителни светкавици в червено и зелено. Блестящи цветни кръгове и вихрушки танцуваха лудешки във форма на венец. В центъра имаше топка пронизваща бяла светлина, толкова ярка, че едва успя да задържи поглед в нея.
Подобна светлина се беше появила преди много седмици, когато Племето се спускаше насам по хълма, в деня, когато Богинята грабна детето на Небесния Огън.
Той пресипнало занарежда молитва. Чу как зад него Главната жрица започва да напява. Скоро към нея се присъединиха и младите жрици.
— Каква е тази светлина, Сребърен Облак? — попита някой. — Кажи ни! Кажи ни!
Той отпъди хората, насъбрали се около него. Бавно и вдървено, като човек, който твърде дълго е вървял по снежните пътища и чиито крака са се превърнали в камък, той тръгна нагоре по пътеката. Трябваше да се приближи, трябваше да види.
— Богинята се върна! — прошепна една жена зад него.
Той продължи да върви. Чуваше стъпките на останалите зад гърба си. Погледна надолу към Светилището. Другите също бяха забелязали видението на хълма. Каквото и да вършеха край реката, сега го бяха изоставили и бавно се приближаваха към него, привлечени неудържимо от желанието да го видят по-отблизо.
— Богинята е! — промълви една жена. — Виждам я! Виждам я!
— Богинята е!
— Богинята! Богинята е от Другите!
— Богинята е от Другите! Гледайте! Гледайте!
Сребърния Облак присви очи и се напрегна. Искаше да види това, което виждаха останалите, но светлината бе прекалено ярка. Неземна цветна спирала с вихрена белота в сърцевината.
Постепенно светлината взе да избледнява и Сребърния Облак видя Богинята.
Стоеше ведролика на хълма, на мястото, където допреди малко грееше необичайното сияние. Да. Тя бе от Другите, да. Бе много висока, много стройна. Кожата й бе светла, също и косата. Имаше червени устни, а челото й плавно се издигаше нагоре. Бе облечена в бяла, невиждана досега дреха.
В ръцете си държеше дете. Детето на Племето.
Бавно и спокойно Богинята се спусна към хората, скупчени в подножието на хълма.
Сребърния Облак продължаваше да върви към нея. Мъдрата бе от лявата му страна, а Главната жрица отдясно. Зад него пристъпваше Пазителката на Миналото. Сякаш бяха не по-малко озадачени от него. Колкото повече приближаваха, толкова повече се присламчваха към него, като че търсеха защита в свещеното присъствие на вожда.
Вече бе много близо.
Колко необикновено бе лицето й! И макар да беше лице на Другите, колко красиво и колко спокойно беше! Усмихваше се и очите й блестяха от радост. А момчето в ръцете й беше големичко, облечено в странна дреха. Неговите очи също блестяха.
— Белегът на лицето му! — извика Мъдрата. — Виждате ли? Знакът на небесния огън! Знаете ли кое е това дете? Къде е Червен Утринен Дим? Гледай, Червен Утринен Дим, Богинята връща твоя загубен син — Детето на Небесния Огън!
— Но Детето на Небесния Огън бе малко момче, а това е…
— Но белегът! Белегът на лицето му!
— Детето на Небесния Огън! Детето на Небесния Огън! — викаха от всички страни.
Наистина — рече си Сребърния Облак. — Детето на Небесния Огън.
Колко щастлив беше. Махаше с ръка и ги поздравяваше. Само за няколко седмици бе пораснал с години. Без съмнение — чудо на Богинята. Но бе детето на Небесния Огън. Връщаше се сред тях. Откъде ли идваше? Защо точно сега? Кой ли можеше да каже? Всичко бе велико, невероятно дело на Богинята.
— Вижте — прошепна Пазителката на Миналото. — Другите идват.
Сребърния Облак се огледа. Врагът бе съвсем близо. Но те не идваха да воюват, това ясно личеше от лицата им. Не само воините се изкачваха по склона, а всички — и жените, и децата, и старците. Те също бяха слисани от появата на Богинята и благоговееха пред нея, смирени пред прекрасното видение.
Богинята чакаше. Още държеше Детето на Небесния Огън на ръце и се усмихваше, а от тях като че струеше златна светлина.
Сребърния Облак падна на колене. Радост, много радост се излъчваше от тях. Странни сълзи изпълниха очите му, та той трябваше да коленичи, за да благодари. И Главната жрица коленичи, и Мъдрата. Огледа се — останалите също се хвърляха на земята да почетат Богинята — хората от Племето и Другите. Всички заедно, забравили мислите за война, един по един коленичеха в снега и вдигаха невярващите си очи нагоре, за да отдадат почит на лъчезарната жена, прегърнала усмихнатото дете, която стоеше сред тях като предвестник на мир и щастие.