Недоволен от смъкването на съда, той изгрухтя и вдигна ръце да го задържи. Тя бързо го пусна. Сега момчето само държеше чинийката и лакомо лочеше.
Браво, дете! Чудесно!
Чинийката бе празна. Като спря да пие, той небрежно я пусна. Тя падна на пода и се разби на много парчета. Момчето я погледна. Почти със сигурност можеше да се каже, че по лицето му се чете удивление, може би и страх. Изскимтя.
Мис Фелоус се усмихна.
— Това е само чинийка, дете. Чинийките не са важни. Там, откъдето я взехме, има още много. Има и много мляко.
Срита парченцата настрани. След малко трябваше да ги вдигне — бяха остри, но засега щяха да почакат. От долното чекмедже на контейнера с храна взе друга чинийка — същата като предишната — и му я подаде.
Скимтенето престана и той се усмихна.
Нямаше съмнение — усмихна се. За първи път, откакто пристигна. Беше невероятно широка усмивка, а колко голяма бе устата му. Наистина — от ухо до ухо! Учудващо слънчева, като внезапен лъч сред тъмни облаци.
Мис Фелоус също се усмихна. Предпазливо протегна ръка към него. Изпитваше желание да го помилва, да докосне косата му — много бавно, за да може той да проследи всеки сантиметър от движението. Искаше да го увери, че няма да му причини болка. Той потръпна, но остана на мястото си и вдигна очи към нея. Успя за миг да погали косата му, после той боязливо отскочи като изплашено зверче.
При тази мисъл лицето й пламна.
Престани! Не бива да мислиш за него по този начин! Независимо как изглежда, той не е животно. Той е момченце, малко момченце, изплашено малко човешко момченце.
Но косата му, колко груба се оказа в кратичкия миг, когато й позволи да го докосне! Колко сплетена, колко корава, колко гъста!
Каква странна коса! Колко невероятно странна коса. Тя каза:
— Ела да видиш как се използува банята. Мислиш ли, че можеш да се научиш?
Говореше тихо, нежно. Добре знаеше, че не я разбира, но се надяваше, че ще реагира на спокойния й тон.
Момчето отново бясно зацъка. Още мляко? Това ли искаше? Или казваше нещо ново? Мис Фелоус се надяваше, че записват всеки произнесен от него звук. Беше много вероятно, но въпреки всичко щеше да го спомене на Хоскинс на другия ден. Искаше да проучи речта на детето, да усвои езика му, ако има начин да се справи, ако това наистина е език, а не просто нечленоразделни животински звуци. Мис Фелоус възнамеряваше да го учи на английски, но можеше и да не успее. В такъв случай щеше да опита да общува с детето по неговия начин.
Странна мисъл — да проговори неандерталски. Но нали и друг път й се бе налагало да прави не по-малко странни неща, за да установи контакт с трудни деца.
— Може ли да те хвана за ръката? — попита тя.
Мис Фелоус протегна длан. Момчето я изгледа, като че за първи път виждаше ръка. Тя остана така и зачака. Той се намръщи. След малко ръката му неуверено се повдигна и пропълзя към нейната.
— Точно така — насърчи го тя. — Хвани ми ръката.
Разтреперената ръчичка се доближи на около три сантиметра и тогава смелостта на момчето го напусна. Дръпна се, сякаш от пръстите й излизаше огън.
— Добре тогава — спокойно каза мис Фелоус, — по-късно ще опитаме пак. Искаш ли да седнеш тук?
Тя потупа дюшека на леглото.
Той не реагира.
Тя се направи, че сяда.
Нищо. Празен поглед.
Тя седна — не беше много лесно, тъй като леглото беше малко и доста ниско, и потупа дюшека.
— Хайде — тя го дари с най-топлата, най-успокояващата си усмивка. — Хайде, седни до мен.
Тишина. Погледът. И после отново порой от цъкания и дълбоки, подобни на грухтене звуци — този път бяха различни, сигурна беше. Изглежда, притежаваше богат запас от цъкания, грухтящи и гъргорещи звуци. Това определено беше език. Вече разполагаха с голямо научно откритие — доктор Хоскинс бе споменал, че не се знае дали неандерталците са имали език, а тя се бе оказала права в началото, като каза, че са можели да говорят.
Още не е доказано, строго си рече тя. Но хипотезата е доста вероятна.
— Ще седнеш ли? Не?
Цъкания. Тя се заслуша и се опита да ги имитира, но те затрудняваха езика й и тя не успя да им придаде свежестта и картечната скорост, с която ги произнасяше той. Изненадано я изгледа. Учудване. Беше трудно да се отгатне израза на лицето му, но изглеждаше очарован от факта, че се опитва да му цъка. Знаеше само, че казва нещо лошо и ужасно на неговия език. Казваше това, което не можеше да се каже. Беше много по-вероятно звуците, които издаваше, да са само неразбираем брътвеж. Сигурно я мислеше за побъркана.
Той цъкна и изръмжа гърлено и тихо, сякаш умислено.
Тя отвърна с цъкане. Повтори ръмженето — беше по-лесно за имитиране от цъкането. Отново се втренчи в нея. Изражението му беше унило, мрачно. Много приличаше на дете, изправено пред ненормален възрастен.