Мис Фелоус не смееше да се отпусне и да заспи. Не смееше.
Лежеше, взираше се нагоре и напрегнато се ослушваше. Изведнъж чу нещо.
Момчето плачеше.
Не пищеше от страх или яд; не викаше, не крещеше. Плачеше тихичко — ридание на нещастно самотно дете.
Всичките й съмнения се изпариха незабавно. За пръв път мис Фелоус с болка помисли: Бедното! Бедното ужасено дете!
Разбира се, че беше дете. От какво значение беше формата на главата или грубата коса. Беше дете, осиротяло така, както не беше осиротявало никое друго дете на света. Хоскинс я предупреди пределно ясно при първата им среща: „Това ще е най-самотното дете на света.“ Нямаше ги не само майка му и баща му, а и целия му вид, до последния човек. Грубо го бяха грабнали от времето му и сега то бе единственото подобно същество във Вселената.
Единственото. Последното.
Изпитваше все по-силно и по-дълбоко съжаление. Едновременно с това дойде и срамът от собственото й бездушие, от отвращението, което си бе позволила да почувства към детето, от разочарованието, което бе показала от дивашкото му държание. Как можа, чудеше се тя, да бъде толкова жестока? Да се държи толкова непрофесионално. Не бяха ли му причинили достатъчно зло, та трябваше жената, избрана да се грижи за него и да му помогне да се приспособи към непознатия нов живот, да го гледа с презрение?
Внимателно придърпа нощницата около глезените си — тези сензори, не можеше да не се притеснява от идиотските сензори, — стана от леглото и отиде на пръсти в стаята на момчето.
— Момченце — прошепна тя, — момченце.
Коленичи и заопипва под леглото. Тогава внезапно прояви благоразумие, резултат от дългогодишния опит с увредени деца, и издърпа ръката си обратно — можеше да я ухапе. Светна нощното осветление и отдели леглото от стената. Клетото. Беше се свило нещастно в ъгъла, завряло брадичка в коленете си, вперило в нея замъглен, неспокоен поглед.
В сумрака отблъскващите, груби черти не се виждаха, главата не изглеждаше така голяма и безформена.
— Горкичкото — прошепна тя. — Горкичкото изплашено момченце.
Мис Фелоус прекара ръка през косата му — същата твърда, сплъстена, бодлива коса, която й се бе сторила тъй неприятна преди няколко часа. Сега просто изглеждаше необичайна. Отначало той настръхна при допира й, но после усети как се отпуска.
— Горкото дете — промълви тя. — Дай да те прегърна.
Той тихичко изцъка, после сподавено изръмжа, сякаш изгъргори, злощастно и глухо.
Седна на пода до него и отново погали косата му, бавно и ритмично. Тялото му осезаемо се отпусна. Може би никой досега не бе милвал косата му там, в жестокия праисторически свят, в който бе живял. Изглежда, му харесваше. Внимателно и нежно си играеше с косата му — приглаждаше я, подреждаше я, вадеше репеи от нея, прокарваше ръка по темето му — бавно-бавно, почти хипнотизиращо.
Погали бузата, ръката му. Той не се възпротиви.
Затананика тихо, нежно, без думи, спокойно и монотонно някаква мелодия от детството си, която бе пяла на много разстроени деца, за да ги успокои и утеши. Той вдигна глава и се вторачи в устата й в мрака. Явно се дивеше на звука.
Привлече го по-близо и както я слушаше, го обгърна с ръце. Не се дръпна. Бавно притисна страната му с едната си ръка и внимателно притегли главата му към рамото си. Подпъхна другата под краката му и с плавно, спокойно движение го вдигна в скута си.
Продължи да напява същата мелодия и го залюля на ляво-надясно, наляво-надясно, наляво-надясно …
По едно време спря да плаче.
След малко по равномерното, подобно на мъркане дишане разбра, че спи.
Безкрайно внимателно избута с коляно леглото обратно до стената и го сложи в него. Зави го — дали бе виждал одеяло? Легло виждаше със сигурност за първи път. Подпъхна завивката. Изправи се и го погледна. Лицето му изглеждаше учудващо в съня.
Някак си вече не беше толкова важно, че е тъй грозен. Наистина.
Тръгна да излиза на пръсти, но като стигна вратата, спря и се обърна. А ако се събуди? Може да се изплаши повече отпреди, ако очаква, че ще съм при него да го галя и не ме види веднага. Може да се паникьоса, да се разбеснее.
Мис Фелоус се поколеба, не можеше да се реши. Отново се изправи до леглото и се заоглежда. Въздъхна. Това бе единственият начин. Бавно се преви над креватчето и легна до момчето.
Легълцето бе твърде малко за нея. Наложи се да притисне колене към гърдите си и да опре рамо в стената. За да не притеснява детето, трябваше да се усуче в неудобна поза. Лежеше с широко отворени очи, вдървена, смачкана. Чувстваше се като Алиса в Страната на чудесата, след като бе отпила от шишенцето с етикет „Изпий ме“. Така. Значи тази нощ няма да спи. Беше само първата нощ. По-нататък ще е по-лесно. Някои неща бяха по-важни от съня.