Усети допир по ръката. Пръстите на детето се потъркваха в дланта й. Търсеше я в съня си. Малката груба ръчичка пропълзя в нейната.
Мис Фелоус се усмихна.
Тя се стресна и се събуди. Чудеше се къде се намира и защо е толкова схваната и натъртена. Долови непривичен мирис на друг човек и забравеното усещане за нечие тяло, притиснато в нейното.
С усилие потисна неудържимото желание да изпищи и едва го сподави в гърлено стенание.
Момчето седеше и я гледаше с огромните си очи. Грозното момченце, детето, изтръгнато от времето. Малкото неандерталско дете.
Измина дълъг миг, преди мис Фелоус да се опомни, че вечерта бе легнала при него. Тогава се сети. За всичко. Осъзна, че все пак някак е успяла да заспи въпреки всичко. Вече бе утро.
Бавно, без да сваля поглед от лицето му, внимателно спусна на пода първо единия си крак, после другия. Бе напрегнала мускули, за да реагира бързо в случай, че момчето се изплаши.
Хвърли бърз предпазлив поглед към открития таван. Дали ония отгоре наблюдават? Камери се въртят усърдно, регистрират как навлиза в новия ден с премрежен поглед.
Тогава момчето протегна ръка и докосна устните й с късите си пръстчета. Изцъка бързо два пъти и изръмжа — казваше нещо.
Мис Фелоус неволно се отдръпна при допира му. Погледна го. Потръпна леко. Укори се за това, ала не можеше да се владее — на дневна светлина изглеждаше ужасно грозен.
Момчето отново заговори. Отвори уста и направи движение, като че нещо излиза оттам.
Не беше трудно да разгадае значението на жеста. С разтреперен глас мис Фелоус попита:
— Искаш пак да ти попея, така ли?
Момчето не отговори, но продължи да се взира в устните й… Развълнувано и от напрежение леко фалшиво, мис Фелоус подхвана снощната песничка. Грозното момченце се усмихна. Изглежда, позна мелодията. Започна неравномерно да се поклаща и непохватно да размахва ръце. Издаде кратък клокочещ звук — вероятно започваше да се смее.
Мис Фелоус въздъхна. Във властта на музиката е да озаптява диви зверове. Е, щом помага…
— Чакай малко — каза тя. — Нека се оправя. Само за минута. После ще ти приготвя закуска.
Наплиска лицето си и се среса. През цялото време мисълта за липсата на таван и за електронните очи я влудяваше. Освен това се опасяваше, че не са само електронните очи.
Момчето остана в леглото. Не сваляше очи от него. Изглеждаше спокоен. Яростта и дивата лудост от първите му часове в двадесет и първи век сякаш бяха останали назад. Всеки път, щом се обърнеше към него, мис Фелоус му махваше с ръка. Накрая той отговори на жеста й — непохватното помахване предизвика приятна тръпка на изненада.
Като привърши, каза:
— Май имаш нужда от нещо по-солидно. Какво ще кажеш за малко овесени ядки с млякото?
Усмихна се, като че ли беше разбрал. Като че ли.
Закуската стана готова само за миг в микровълновата фурна. Кимна на детето. Нямаше как да разбере дали схвана жеста или просто долови миризмата, но стана от леглото и тромаво приближи. Краката му бяха къси в сравнение с набитото тяло и от това изглеждаха по-криви, отколкото бяха. Погледна към пода — явно очакваше мис Фелоус да сложи купата с овесени ядки на пода пред него, за да я излочи.
— Не — каза тя. — Вече си малко цивилизовано момченце. Или поне ще станеш. Малките цивилизовани момченца не се хранят на земята.
Цъкания. Ръмжене.
— Знам, че не разбираш какво ти говоря, но рано или късно и това ще стане. Мисля, че аз не мога да науча твоя език, но съм съвсем сигурна, че ти можеш да научиш моя.
Извади една лъжица от чекмеджето и му я показа:
— Лъжица.
Той я погледна напълно безразлично.
— С това се яде. Лъжица.
Тя я потопи в паницата и я поднесе към устата си. Той ококори очи, широките му ноздри видимо потръпнаха. Издаде странен звук, много тихо ръмжене. Мис Фелоус предположи, че това е протест на гладно същество, което мисли, че някой се кани да му отнеме закуската.
Направи се, че слага лъжицата в устата си, преглътна и облиза устни с удоволствие. Той следеше движенията й с нещастните си кръгли очи, но явно нищо не схващаше.
— Сега опитай ти — каза мис Фелоус, тръсна овесените ядки обратно в купичката, обърна лъжицата към него, за да му покаже, че тя не е за ядене, гребна още веднъж и му я подаде.