Хоскинс се усмихна.
— Знаете какво искате. Твърда жена сте, мис Фелоус. — В тона му се чувстваха едновременно възхищение и раздразнение.
— Твърда? Може би. Поне когато става въпрос за моите деца.
Джейкъбс бе едър около шестдесетгодишен мъж с глуповато изражение и гъста бяла коса, подстригана късо, по войнишки. Имаше вид на способен взискателен човек, малко безцеремонен. Някои биха казали, че е по-подходящ за военен лекар, отколкото за педиатър, ала от дългогодишния си опит мис Фелоус знаеше, че децата не се притесняват от този вид безцеремонност, стига да е смекчена от доброта. Те очакваха лекарят да е с авторитет. От него искаха това, а нежността, топлотата и ласката търсеха другаде. Лекарят трябваше да е нещо като бог, да разрешава всички проблеми и да раздава лекове. Мис Фелоус се чудеше какви ли лечители са се грижили за племето на момченцето в далечното минало, някъде преди четиридесет хиляди години. Шамани без съмнение. Страховити личности с втъкнати в носовете кости и червени кръгове около очите, които поставят диагнози чрез подскоци и подрипвания около лагерните огньове със сини, зелени и алени пламъци. Как ли щеше да изглежда доктор Джейкъбс с промушена през носа кост и с меча кожа на раменете вместо скучната бяла престилка. Той се ръкува кратко и стегнато.
— Чувал съм добри неща за вас, мис Фелоус.
— Благодаря.
— Работили сте за Галахър в централната болница във Вали Дженерал, нали? Така поне ми каза Хоскинс. Този Галахър е страхотен. Догматично копеле, но поне се е врекъл на правилни догми. Колко време работихте в неговото отделение?
— Три години и половина.
— Харесва ли ви?
Мис Фелоус сви рамене:
— Не особено. Веднъж го чух да казва нещо неуместно на една сестра. Но иначе двамата работехме добре. Научих доста от него.
— Да, професионалист е. Жалко, че се отнася така със сестрите — в някои отношения. Нали не сте имали нищо с него?
— Аз? Не. Нищо подобно!
— Не. Предполагам, не би опитал нищо с вас — рече Джейкъбс.
Какво ли има предвид? — почуди се мис Фелоус. — Може би, че не съм типът на Галахър.
Тя не бе ничий тип. Сама бе предпочела да е така, преди много години.
Изглежда, знаеше биографичната й справка наизуст. Говореше ту за една болница, ту за друга; ту за един лекар, ту за друг, говореше за старши сестри и управителни съвети. С една дума се бе поосведомил. От друга страна, всичко, което тя знаеше за доктор Джейкъбс, бе, че е важна клечка в медицинския институт и освен това има голяма частна практика. Професионалните им пътища не се бяха пресичали никога. Щом Хоскинс го бе оставил да види биографичната й справка, би могъл да се сети да й покаже неговата. Мис Фелоус премълча и това.
— Мисля, че е време да хвърлим едно око на малкото неандерталче — каза Джейкъбс. — Къде се е скрил?
Тя посочи към съседната стая. Бе се спотаил вътре и от време на време неспокойно надничаше оттам — а от касата на вратата се подаваше къдрица от сплъстената му коса и ъгълчето на окото му.
— Значи се срамуваме. Санитарите ми казаха друго. Твърдят, че е като бясна маймунка.
— Вече не. Първоначалният му ужас изчезна и сега просто се чувства самотен и изплашен.
— Не се учудвам, бедното животинче. Но да се залавяме за работа. Моля, извикайте го. Или трябва да отидете да го доведете?
— Ще опитам да го извикам — отговори мис Фелоус. Тя се обърна с лице към момчето:
— Тими. Това е доктор Джейкъбс. Няма да те нарани. Тими?
Откъде й дойде наум? Нямаше представа.
Просто в момента изплува от дълбините на подсъзнанието й. Не познаваше никого с това име. Все пак момчето трябваше да се казва някак, нали? Тимоти. Накратко — Тими. Така да е. Истинско име, човешко — Тими.
— Тими? — извика пак. Харесваше й как звучи, харесваше й, че може да го извика по име. Сега ще спре да мисли за него като за „детето“, „неандерталчето“, „грозното момченце“. Беше си Тими. Беше личност. Имаше си име.
Когато мис Фелоус приближи другата стая, Тими се шмугна зад вратата и се скри.
— Добре — с леко нетърпение рече Джейкъбс. — Да не прахосваме целия ден така. Моля ви, мис Фелоус, вървете и го доведете.