Тя погледна към другия край на стаята. Тими бе обядвал с вълчи апетит — цяла бутилка от синтетичната, обогатена с витамини напитка, препоръчана от доктор Джейкъбс, купа овесени ядки и малко парченце препечен хляб — за първи път рискуваше да му даде твърда храна. Сега седеше на крайчеца на леглото, спокоен и доволен, и ритмично удряше с пети долната страна на дюшека. По нищо не се отличаваше от обикновено малко момченце, което се забавлява след обяд.
— Какво ще кажеш, Тими? Можеш ли да изтърпиш още един преглед?
Не че се надяваше на някаква реакция, нито цъканията представляваха отговор за нея. Момчето гледаше в друга посока и продължаваше да удря креватчето с пети. Без съмнение просто си говореше сам. Явно беше в добро настроение.
— Смятам, че можем да рискуваме — осведоми тя Хоскинс.
— Добре. Та как го нарекохте? Тими? Какво е това??
— Името му.
— Той ли ви го каза? — Хоскинс изглеждаше поразен.
— Не, разбира се. Аз го наричам Тими.
Настъпи кратко неловко мълчание.
— Аха — промърмори Хоскинс. — Вие го наричате Тими.
— Все някак трябва да го наричам, доктор Хоскинс.
— Естествено, да, да. Тими.
— Тими — твърдо повтори мис Фелоус.
— Тими. Да. Много добре. Веднага ще изпратя доктор Макинтайър да прегледа Тими, щом може, мис Фелоус.
Той се оказа елегантен и спретнат и много по-млад, отколкото бе очаквала. Може би не повече от тридесет и пет годишен. Бе дребен, с изящно тяло и прекрасна златноруса коса, а веждите му бяха тъй бледи, че почти не се забелязваха. Движенията му бяха точни, изискани и сложни, сякаш ръководени от някаква тайнствена хореография. Мис Фелоус бе изненадана от грацията и изтънчеността му. Той съвсем не отговаряше на представата й за палеонтолог. Даже Тими бе озадачен от външния му вид, толкова се различаваше от всички останали мъже, които бе видял от пристигането си. Той впи широко отворени от почуда очи в Макинтайър, сякаш докторът бе същество от друг свят.
Що се отнася до Макинтайър, той изглеждаше тъй зашеметен от вида на Тими, че не можеше да пророни дума. Дълго време стоя като окаменял в рамката на вратата. Гледаше момчето също тъй втренчено, както то гледаше него. Направи две крачки наляво, спря и отново впери поглед в Тими, после мина покрай вратата, отиде в другия край на стаята, спря и пак се захласна.
Мис Фелоус каза малко кисело:
— Доктор Макинтайър, това е Тими. Тими, доктор Макинтайър. Той е тук, за да те поизучи. Предполагам, че ако искаш, и ти можеш да го разгледаш.
Бледите страни на Макинтайър почервеняха.
— Не мога да повярвам — тихо възкликна той с глас, пресипнал от вълнение. — Просто не мога да повярвам. Това дете е чистокръвен неандерталец. Жив, точно пред очите ми, от плът и кръв. Извинете, мис Фелоус, трябва да разберете. Това нещо съвсем ме смайва. Напълно. Феноменално. Абсолютно невероятно…
Той направо се просълзи. Всичко това доста я смути, стори й се прекалено. Внезапно обаче раздразнението й се изпари и тя започна да разбира. Замисли се как ли би се чувствал историк, ако му се удаде възможност да разговаря с Абрахам Линкълн, Юлий Цезар или Александър Велики, или пък как би реагирал учен, изследовател на Библията, ако се натъкне на автентичните каменни скрижали със Свещения Завет, донесени от Мойсей от върха на Синайската планина.
Разбира се, ще е поразен. Разбира се. Да посветиш дълги години на нещо, познато само от оскъдните исторически реликви, да се опитваш да го разбереш, като възстановяваш изгубената действителност с помощта на въображението и изведнъж да се озовеш срещу него — съвсем, съвсем истинско…
Макинтайър бързо се съвзе, пъргаво прекоси залата, коленичи пред Тими и почти навря лицето си в неговото. Момченцето не показа признаци на страх. За първи път приемаше толкова спокойно присъствието на непознат. То се усмихваше, напяваше някаква несвързана мелодия и леко се поклащаше, като че любимият му вуйчо е дошъл на гости. В очите му искреше удивление. Изглежда, бе изцяло пленен от палеонтолога.
— Колко е красив, мис Фелоус — изрече Макинтайър след дълго мълчание.
— Красив?
— Но той наистина е красив. Какво съвършено малко неандерталско лице. Погледнете само — надорбитните ръбове още не са започнали да се развиват, но няма съмнение, че съществуват. Платицефаличния череп, окципиталната област… Може ли да докосна лицето му, мис Фелоус? Ще внимавам. Не искам да го плаша, но бих желал да уточня някои неща, свързани с устройството на скелета.
— Изглежда, той иска да пипне вашето — удиви се мис Фелоус.
И наистина Тими протягаше ръка към челото на Макинтайър. Представителят на Смитсъновия институт се наведе още малко и пръстчетата на момченцето заопипваха лъскавата руса коса. Милваше я, сякаш никога по-рано не бе виждал нещо толкова прекрасно. После внезапно уви няколко кичура около средния си пръст и дръпна. Якичко опъна.