— Да, имам. Дъщеря. Почти на три години е и много говори. Но това дете е неандерталче!
— Какво значение има това? Защо едно неандерталче на неговата възраст да не може да говори?
— На този етап, мис Фелоус, още няма основания да твърдим, че неандерталците, независимо от възрастта, са можели да говорят според нашето разбиране за реч. Затова звуците, които издава, са от такова огромно значение за изследванията ни за праисторическия човек. Ако представляват реч, смислено организирани последователности от звукове с ясна граматическа структура…
— Точно това представляват! — не се сдържа мис Фелоус. — Едно от нещата, които отличават хората от животните, е речта, нали? Ако помислите дори за миг, че детето не е човешко същество, значи…
— Няма съмнение, мис Фелоус, неандерталците са били хора. Аз последен бих оспорил този факт, но това не означава, че са можели да говорят.
— Как така? Как да не са могли да говорят, а да са били хора?
Макинтайър пое дълбоко въздух. Мис Фелоус разбра, че театралничи, за да покаже как старателно се зарежда с търпение. Бе прекарала целия си трудов живот сред хора, които мислеха, че знае по-малко от тях, защото беше само медицинска сестра. В повечето случаи не беше така, поне що се отнася до нейната работа. Но това не беше болницата. За неандерталците не знаеше абсолютно нищо, а този русоляв младеж бе специалист в тази област. Затова си наложи да си придаде вид на прилежна заинтересованост.
— Мис Фелоус — подхвана Макинтайър с тон, подходящ за начало на лекция, — за да може едно същество да говори, е необходимо не само известно ниво на интелигентност, а и физиологична възможност за възпроизвеждане на сложни звукове. Кучетата са доста интелигентни и разпознават немалко думи, но да знаеш значението на „седни“ и „донеси“ не е същото, като да кажеш „седни“ и „донеси“, и открай време нито едно куче не е успяло да каже нещо повече от „бау-бау“. Освен това сигурно знаете за шимпанзетата и горилите, които успешно се обучават да общуват с помощта на знаци и жестове, ала и те, както и кучетата, не могат да оформят думи. Те просто не разполагат с необходимата анатомическа предразположеност.
— Не знаех.
— Човешката реч е нещо много сложно — продължи Макинтайър и потупа гърлото си с пръст. — Ключът към загадката е една Y-образна костица в основата на езика, наречена „осхиохдеум“. Тя контролира единадесет малки мускулчета, които движат езика и долната челюст и освен това могат да повдигат и притискат ларинкса и да образуват гласните и съгласните, които са в основата на речта. Хиоидната кост не се среща у човекоподобните маймуни. Затова те могат само да ръмжат и съскат.
— А папагалите и скорците? Те произнасят отделни думи съвсем вярно. Да не искате да кажете, че хиоидната кост е еволюирала при тях, а при шимпанзетата не е?
— Птиците от рода на папагала и скореца само имитират издаваните от хората звукове, като използват съвсем други анатомични възможности. Това, което чуваме при тях, не може да се нарече реч. Те не осъзнават, нямат и понятие какво казват. Това е просто механично повторение на нещо чуто.
— Ясно. А неандерталците — нямат ли хиоидна кост? Щом се считат за човешки същества, значи имат.
— Не сме имали възможност да се уверим — отвърна Макинтайър. — Не забравяйте — от хиляда осемстотин петдесет и шеста година насам са открити едва двеста неандерталски скелета и много от тях не са цели или са доста повредени. Второ — хиоидната кост е много малка и не е свързана с друга кост, а само с мускулите на ларинкса. При гниенето на тялото хиоидът изпада и лесно може да бъде отделен от останалата част на скелета. От всички проучени неандерталски фосили, мис Фелоус, само у един-единствен хиоидната кост беше на мястото си.
— Но след като един от тях е притежавал тази костица, значи е съществувала при целия вид.
Макинтайър кимна:
— Много вероятно. Но не сме виждали неандерталски ларинкс. Меките тъкани естествено не се запазват. Ето защо функцията на хиоидната кост при неандерталците ни е неизвестна. Със или без хиоида, не можем да потвърдим наличието на говорни способности у неандерталците. Можем само да предположим, че анатомически говорният апарат на неандерталеца е като у съвременния човек. Да предположим. Но дали е бил достатъчно развит, за да му позволи артикулацията на смислени изрази, дали мозъкът му е еволюирал достатъчно, за да се справи с проблема за речта…
Тими отново бе започнал да цъка и да ръмжи.
— Чуйте го — възкликна мис Фелоус. — Ето го вашия отговор! Има прекрасен език и го говори отлично. Няма да мине много време от пристигането му и ще се справя и с английски, доктор Макинтайър. Сигурна съм. И тогава вече няма да се налага да се чудите дали неандерталците са били способни да говорят.