— В основни линии да, но, разбира се…
— Не — прекъсна го тя. — Не казвайте „но“, Тими не е човекоподобна маймуна. Поне това знам. Той не е някаква липсваща брънка, а момченце, малко човешко момченце. Само ми намерете две-три книги, доктор Макинтайър, ще съм ви много благодарна. Доскоро.
Палеоантропологът си тръгна. Веднага щом излезе, ревът на детето неуверено премина в сърдито хлипане и бързо утихна.
Мис Фелоус го прегърна и той се вкопчи в нея. Целият трепереше.
— Да, да — взе да го успокоява тя. — Да, денят беше труден, много труден. А ти си само едно мъничко момченце. Малко самотно момченце.
Далеч от дома, далеч от всичко познато.
— Имаше ли братя и сестри? — попита го тя. Говореше по-скоро на себе си. Не очакваше реакция. Просто искаше да го успокои, като шепнеше в ухото му. — Каква беше майка ти? А баща ти, приятелите, другарчетата ти. Всичко е далеч. Много далеч. Сигурно вече ти се струват като сън. Чудя се докога ли ще си ги спомняш?
Малко самотно момченце. Моето мъничко самотно момченце.
— Искаш ли да пийнеш хубаво топло млечице? — попита го тя. — После може да подремнеш.
Паралел трети: Мястото където се срещат трите реки
През нощта Сребърния Облак сънува морето. Отново бе млад. Още хлапе, само едно-две лета по-голям от Детето на Небесния Огън — момчето, което Богинята отнесе във вихър от светлина. Стоеше на брега и усещаше как необичайният влажен вятър плющи в лицето му. Майка му и баща му — Високото Дърво и Сладкото Цвете, също бяха там. Държаха го за ръце и внимателно го водеха към водата.
— Не — извика той. — Студено е. Страх ме е!
— Нищо няма да ти стане — отвърна Високото Дърво.
Ала това не бе вярно. Никой не влизаше в морето, никога. Това бе първото нещо, което децата научаваха, щом пораснеха достатъчно. Морето убива. Морето мигновено изсмуква живота и те изхвърля обратно на брега — безжизнен и вдървен. Не бе изтекла и година, откакто Ловеца на Мамути се подхлъзна на заснежената скала и потъна в морето. Погребаха го в малка пещера, издълбана в същата скала, откъдето падна, и цяла нощ пяха край огън с причудливо оцветени пламъци. А ето че сега собствените му родители го убеждаваха да влезе в морето. Нима искаха да умре като Ловеца на Мамути? Нима им бе омръзнал? Що за предателство?
— Морето ще те направи силен — рече Сладкото цвете. — Морето ще те направи мъж.
— Но Ловеца на Мамути умря в морето.
— Беше му дошло времето. Морето го повика и го прибра. Ти, синко, няма да умреш скоро. Не се страхувай.
Дали бе така? Дали да им се довери?
Те бяха негови родители. Защо им е да умре?
Той стисна ръцете им и тримата заедно пристъпиха към морето.
Никога досега не се бе приближавал толкова, макар че Племето обитаваше крайбрежните равнини и се скиташе по брега на лов за дивеч.
Сега с удивление и страх се взираше във водата. Морето приличаше на огромен и силен звяр, разстлал се пред него черен и лъскав. От него се надигаше рев, а бялата пяна браздеше водната повърхност и набъбваше нагоре. Тук-там вълните се надигаха, а после се сгромолясваха върху крайбрежните скали. Понякога Сребърния Облак се изкачваше на скали досущ като онази, от която беше паднал Ловеца на Мамути, за да срещне смъртта. А сетне вперваше поглед в морето. Там измежду плаващите ледени блокове грациозно се движеха странни животни. Те се различаваха от мамутите и носорозите, които живееха на сушата. Бяха пъргави, лъскави и плуваха в морето, сякаш летяха във въздуха.
Лани едно от тези животни излезе на брега и Ловното Общество го нападна и уби. Тогава Племето си устрои голямо пиршество. Колко крехко бе месото му! И с какъв необичаен вкус! А чудната гъста козина — мека, невероятно мека. Високото Дърво направи от разкошната черна кожа на морското същество наметка за Сладкото Цвете и тя с гордост я обличаше в празник.
Нима щяха да го дадат на морето заради кожата на морското животно? Това ли искаха?
— Още една крачка, момче — настоява Високото Дърво. — Не се страхувай.
Сребърния Облак погледна нагоре. Баща му се усмихваше.
Трябваше да му се довери. Пристъпи напред, вкопчен в ръцете им. Морският пояс обгърна краката му до глезените. Мислеше, че водата ще е студена, ала не, тя бе топла, пареше като огън. Само след миг обаче претръпна. Морето се отдръпна, после отново го обгърна — този път до коленете, до бедрата, до корема. Високото Дърво и Сладкото Цвете навлизаха все по-навътре и го водеха със себе си. Пясъкът на дъното бе мек като кожата на морското животно и сякаш се движеше под нозете му. Водата вече му стигаше до гърдите. Обви го като топло одеяло.