— Очите ти вече не струват, Сребърен Облак. Чакай, аз ще погледна.
Застана пред него и погледна към забулената в мъгла долина. След миг смаяно промълви:
— Наистина. Прав си. Няма я. Може би вече се връща. А каза, че ще остане там цяла сутрин, за да изрече молитвата за почистване на Светилището…
— Сребърен Облак! Сребърен Облак!
— Главна жрице, какво…
Главната жрица тичаше по страничната пътека откъм долината. Лицето й бе зачервено, дрехите провиснали, а гърдите й свиреха, сякаш бе тичала по целия път.
— Какво има? Какво има, Главна жрице?
— Другите!
— Какво? Къде?
— Навсякъде около Светилището. Не ги видях, но следите им са навсякъде. Дълги стъпки. Познавам тези следи. Навсякъде по мократа пръст. Пресни следи, Сребърен Облак. Долу е пълно с такива следи. Навлезли сме в техните земи.
Глава пета
Недооценяване
— И как се чувства нашето момченце днес, мис Фелоус? — заинтересува се Хоскинс.
— Вижте сам, докторе.
На лицето на Хоскинс се изписаха едновременно веселие и досада.
— Защо през цялото време ме наричате „докторе“? — попита той.
— Защото сте доктор. Поне така знам — Мис Фелоус имаше предвид важния надпис, гравиран на табелката в кабинета му.
— Защитил съм докторат по физика, това е всичко.
— Докторатът си е докторат.
— А вие отдавна сте свикнали да се обръщате към висшестоящите с „докторе“, така ли? Особено ако са мъже.
Думите му я стреснаха. Удариха право в целта. Откакто бе започнала работа, всички шефове в болницата имаха докторски звания. И повечето от тях бяха мъже. Така съвсем естествено и несъзнателно свикна да прикачва това обръщение към всяка втора фраза, когато се обръщаше към по-високопоставен от нея.
Съпругът й също беше доктор — по физика, както Хоскинс. Неизвестно защо се запита дали щеше да го нарича „докторе“, ако бяха запазили брака си. Странна мисъл. Напоследък рядко се сещаше за него. И изобщо мисълта да се омъжи, да има съпруг, вече й се струваше далечна и нереална. Беше омъжена толкова отдавна, за толкова кратко време…
— Тогава как предпочитате да ви наричам? — попита тя Хоскинс.
— Повечето хора тук ми казват Джери.
Мис Фелоус го изгледа учудено.
— Аз не бих могла.
— Защо?
— Струва ми се нередно.
— Нередно — замислено повтори Хоскинс. — Да ме наричате Джери?
Той продължително я изгледа, като че я виждаше за първи път. Топла усмивка се разля по широкото му лице.
— Вие наистина стриктно спазвате формалностите. Изглежда, не ми е съвсем ясно до каква степен държите на тях. Е, добре, продължавайте да ме наричате доктор Хоскинс, ако така ви е по-удобно. Аз пък ще продължавам да ви наричам мис Фелоус.
Тя се учуди какво ли има предвид.
Да не е възнамерявал да ми казва Едит?
Никой не можеше да си го позволи. Почти никой; най-много пет-шест души в целия свят. В редките случаи, когато мислеше за себе си като за друг човек, често тя самата се наричаше мис Фелоус. Въпрос на навик; въобще не го забелязваше. Колко странно, рече си сега, да говориш за себе си по този начин. Колко неучтиво и надменно. Станала съм доста странна с възрастта. И дори не съм забелязала…
Хоскинс продължаваше да я гледа настойчиво и да се усмихва. Той излъчва някаква топлина, внезапно осъзна тя, силен чар. И това не бе забелязала досега. При предишните им срещи я впечатли като личност, иззад чиито изрядност, сдържаност и неумолимост сякаш случайно проблясва и лъч човещина. Може би това се дължеше на напрежението в последните дни преди експеримента. Сега, след като времевата сонда си бе свършила работата и успехът на проекта бе потвърден, Хоскинс бе по-спокоен, по-дружелюбен, по-близо до истинската си същност. В действителност бе доста приятен мъж.
Вниманието й за миг се отклони и тя се запита дали Хоскинс е женен.
Тази мисъл я учуди и смути. Та нали преди няколко седмици бе споменал, че има син. Малко дете, което едва сега се учи да си връзва връзките на обувките. Разбира се, че е женен. Разбира се. Какво си въобразява. Ужасена пропъди тези разсъждения от ума си.
— Тими! — извика тя. — Тими, ела!
Изглежда, тази сутрин и момчето бе в прекрасно настроение. Беше се наспал хубаво, хапнал добре и сега се втурна от спалнята, без да се смути от Хоскинс. Смело пристъпи към него и го заля с порой цъкания.
— Как мислите, мис Фелоус, дали казва нещо? Да не би просто да се забавлява, като издава звуци, и се наслаждава на гласа си?
— Но как, докторе, естествено че казва нещо. И доктор Макинтайър ми зададе същия въпрос вчера, когато чу Тими. Как може някой да се съмнява, че момчето говори, и то доста сложен език.