Има малко дете, строго си повтори тя. А това означава, че има и съпруга. Млада и хубава. Въпреки всичко, когато в единадесет часа Хоскинс дойде да я вземе, бе сменила сестринската униформа с рокля. Вярно, кройката беше строга — мис Фелоус нямаше друг модел дрехи, ала отдавна не се бе чувствала толкова женствена.
Той официално й отправи сдържан комплимент и тя също тъй официално го прие. Какво прекрасно начало, помисли си тя, но веднага неумолимо се скастри — начало на какво?
Сбогува се с Тими и му обеща, че скоро ще се върне. Обясни на сестра Стратфорд какво и кога да му даде за обяд. Младата жена май малко се притесняваше, че остава сама с момчето. Когато обаче й спомена, че Мортесън ще е на разположение, ако Тими стане невъзможен, мис Фелоус разбра: девойката по-скоро се безпокоеше да не й се наложи да участва в някоя буйна схватка с Тими, отколкото да не му се случи нещо лошо, докато се грижи за него.
Може би трябва да й се възлагат други задачи, помисли си мис Фелоус, но в момента нямаше друг избор, освен да й повери детето. Пък и предавателят в джоба щеше веднага да я предупреди в случай на нужда.
Двамата тръгнаха. Тими тихичко изскимтя. От изненада или отчаяние?
— Не се тревожи, Тими! Ще се върна!
Това трябваше да се случи. Колкото по-рано, толкова по-добре — и за момчето, и за нея.
Хоскинс я поведе нагоре по лабиринта ослепително осветени коридори, кънтящи сводове и мрачни, неприветливи метални стълби. По тях бяха дошли в нощта, когато Тими пристигна. Сега тази нощ й се струваше толкова далечна, по-скоро спомен за сън, а не реално събитие. За минута-две излязоха на чист въздух. Примижаха от блясъка на златистото пладнешко слънце, после хлътнаха в друга студена, наподобяваща хамбар сграда, която много приличаше на тази, в която бе Тими.
— Ето я старата лаборатория — посочи Хоскинс. — Тук започна всичко.
И отново проверка, отново кънтящи стълбища, безлюдни коридори и мрачни зинали проходи. Най-сетне достигнаха сърцето на оживената изследователска зона. Тук се работеше по-усилено. Мъже и жени в предпазно облекло сновяха нагоре-надолу и разнасяха купища доклади, папки, компютърни кристали. Хоскинс поздравяваше повечето от тях и ги наричаше с малките им имена, а те му отвръщаха по същия начин. Тази непринуденост подразни мис Фелоус.
Все пак това не е болница, рече си тя. Тези хора просто работят тук. Има разлика.
— Животни, растения и минерали — каза Хоскинс. — Точно както обещах. Животните са тук долу. Най-впечатляващите ни експонати. Ако не броим Тими, разбира се.
Пространството бе разделено на много секции. Всяка от тях представляваше самостоятелна сфера, по-малка от сферата на Тими. Хоскинс я заведе до един отвор и тя надникна вътре. Отначало видя нещо като опашато пиле, покрито с люспи. То трескаво се щураше от стена до стена, бясно препускаше на двете си крачета и се оглеждаше на всички страни. Само че такава птица никога не бе съществувала и съществото нямаше криле, а увиснали, невзрачни подобия на ръце, които ту се свиваха в юмрук, ту се отпускаха. Издължената птича глава бе крехка на вид, със странно светкащи алени очи… Костният ръб на черепа напомняше петльов гребен, ала бе яркосин. Зеленото тяло, набраздено с по-тъмни ивици, лъщеше с присъщия на влечугите блясък. Тънката змиевидна опашка неспокойно плющеше наляво-надясно.
— Ето го нашия динозавър — каза Хоскинс. — Нашата гордост и радост, преди да дойде Тими.
— Динозавър! Това!?
— Казах, че е малък. Май ви се искаше да е някой великан, а, мис Фелоус?
— Ей богу, така си мислех — засмя се тя и на бузите й се образуваха трапчинки. — Съвсем естествено е. Когато стане дума за динозаври, човек първо се сеща за грамадния им ръст. А този е толкова мъничък!
— Ние това и искахме, повярвайте ми — малък динозавър. Представяте ли си, ако някой възрастен стегозавър внезапно се изтърси с гръм и трясък насред СТАСИС и се разшета из лабораторията? Електроенергията, произведена от цели държави, няма да стигне за създаването на СТАСИС-поле, достатъчно силно, за да се справи с такива размери. А и технологията не е достатъчно развита и не позволява пренасяне на огромна маса, дори да разполагаме с необходимата енергия.
Мис Фелоус слушаше с широко отворени очи. Чувстваше се като дете. Жив динозавър. Направо невероятно! Ама пък толкова малък! Че той бе по-скоро птица без пера или някакво странно влечуго!
— Защо е динозавър, като не е голям?
— Размерът не е решаващ, мис Фелоус. Принадлежността на животното към вида на динозаврите се определя от костната структура и най-вече строежа на таза. Крайниците на съвременните влечуги са разположени отстрани — ей тук. Нали знаете как се движат крокодилите и гущерите? Не вървят, а се поклащат, нали? Никой крокодил не се разхожда изправен на задните си крака. Тазът на динозаврите е оформен както при птиците. Общоизвестно е, че много от тях са се придвижвали както двуногите в наши дни. Например щраусите или дългокраките блатни птици, а представете си и човешкия таз. Дори тазът на динозаврите, които останали близо до земята, на четирите си крака, бил устроен така, че крайниците били разположени надолу, а не стърчали встрани както при влечугите. Това е коренно различен еволюционен модел, развитие, преминало от влечугоподобните динозаври през птиците до бозайниците. Представителите на заврите постепенно измрели. Единствените влечуги, преживели мезозоя, притежават другия тип тазова структура.