— Значи е имало и малки динозаври? Просто въображението ни е завладяно от големите.
— Точно така: прословутите големи динозаври, в които всички се блещят из музеите. А има и множество други видове, високи само няколко десетки сантиметра. Този е от тях.
— Сега разбирам защо хората толкова бързо загубиха интерес към него. Не е страшен, не внушава респект.
— Лаиците загубиха интерес, мис Фелоус, но ви уверявам: това дребосъче е истинска находка. Изучаваме го денонощно и вече открихме някои доста интересни неща. Установихме например, че не е съвсем студенокръвен, а това потвърждава една от най-противоречивите хипотези за динозаврите. За разлика от всички съвременни влечуги те имат способността да поддържат телесната си температура по-висока от температурата на околната среда. Тази способност не е съвършена, но фактът, че съществува, подкрепя основните доказателства, че линията на еволюцията минава през динозаврите и продължава при птиците и бозайниците. Съществото пред вас е един от нашите най-отдалечени предшественици, мис Фелоус.
— В такъв случай не обърквате ли еволюционната теория, като я изваждате от собствените й времеви рамки? А ако този динозавър е основната брънка в цялата еволюционна верига?
Хоскинс се разсмя:
— Страхувам се, че еволюцията не е толкова елементарна работа. Не, няма опасност от промяна в еволюционната история. Фактът, че още сме тук, след като това приятелче е било пренесено отпреди сто милиона години, би трябвало да е достатъчно доказателство.
— Предполагам. Какъв е — мъжки или женски?
— Мъжки — отвърна Хоскинс. — За жалост. Откакто е пристигнал, се опитваме да се доберем до втори такъв екземпляр, за предпочитане — женски. Но май е по-лесно да търсиш игла в копа сено…
— За какво ви е женски динозавър?
Той я изгледа учудено.
— Защото има вероятност да получим оплодени яйца и да завъдим няколко динозавърчета в лабораторията.
— Ясно. — Тя се почувства като глупачка.
— Елате — каза Хоскинс. — Това са трилобитите. Знаете ли какво е трилобит, мис Фелоус?
Тя не отговори. Наблюдаваше малкия динозавър. Той отчаяно щъкаше из определеното му пространство. Стъписан се втурваше право в преградата, отскачаше и се юрваше обратно. Глупачето, изглежда, бе неспособно да разбере защо не може просто да продължи напред, сред простора на влажните блата и знойните гори в праисторическия си дом. И се сети за Тими — затворник, заключен в малката кукленска къща.
— Мис Фелоус, попитах дали знаете какво представляват трилобитите?
— Моля? А, да. Май някакъв изчезнал вид омари.
— Хм, не съвсем. Наистина са изчезнали ракообразни, но изобщо не приличат на омарите. Днес не съществуват техни подобия. Преди милиарди години са били доминиращата форма на живот. Тогава навсякъде е било пълно с трилобити. Милиони и милиони пъплели по дъното на всички океани. По-късно, все още неизвестно защо, измрели до един, без да оставят потомство или каквото и да било генетично наследство. Съществували са, били са фертилни и са се размножавали, а после са изчезнали, сякаш никога не са живели. След тях са останали само безброй фосили.
Мис Фелоус се втренчи в терариума с трилобити. Шест-седем мръснозелени същества, дълги около седем сантиметра, лениво се мъдреха в сивкавата тиня. Приличаха на животинките, които човек забелязва на морския бряг след прилив. Продълговатите, овални, твърди наглед телца бяха разделени на три набраздени надлъжни ивици: средната стърчеше, а крайните бяха заоблени, с бодли. В единия край на тялото се виждаха големи черни очи, лъскави като на насекомо. Докато мис Фелоус ги наблюдаваше, един от трилобитите протегна настрани сноп възлести крачета и бавно-бавно запълзя по дъното на терариума. Венецът на творението. Основната форма на живот за времето си.