— Какво напра…
Хоскинс рязко го прекъсна:
— Почистете кабината, професоре. Отнемам ви разрешителното да провеждате изследвания с проби на СТАСИС. Завинаги.
— Почакайте. Не можете…
— Съжалявам, професоре. Мога. И ще го направя. Вие нарушихте едно от най-строгите ни правила.
— Ще се отнеса към Международната организация по…
— Отнесете се към когото искате — каза Хоскинс. — Ще се уверите, че в подобни случаи решенията ми са неотменими.
После загърби професора, който продължаваше да протестира, и се обърна към мис Фелоус. Тя бе наблюдавала инцидента с нарастващо неудобство и с надеждата, че микропредавателят ще звънне — предлог да се измъкне от неприятната сцена.
Лицето на Хоскинс бе побеляло от гняв.
— Съжалявам, че трябваше да прекъснем обиколката по такъв неприятен повод, мис Фелоус, но понякога подобни мерки са наложителни. Искате ли да разгледате още нещо или имате някакви въпроси…
— Ако нямате нищо против, докторе, смятам, че видях достатъчно. Може би е време да се върна при Тими.
— Но вие излязохте от сградата само преди…
— И все пак може би е време да тръгвам.
Хоскинс беззвучно раздвижи устни, сякаш обмисляше нещо. После я помоли:
— Обадете се на сестра Стратфорд и проверете как е Тими. И ако всичко е наред, може би ще си позволите още малко свободно време. Бих искал да ви поканя на обяд, мис Фелоус.
Влязоха в малката ниша на закусвалнята, определена за служителите от компанията. Хоскинс поздрави мнозина и непринудено им представи мис Фелоус, докато тя самата се чувстваше болезнено неловко.
Какво ли си мислят, като ни виждат заедно, рече си тя и отчаяно се помъчи да си придаде строго изражение. По-добре да не се бе преобличала. Сестринската униформа й служеше като щит, представяше я пред света по-скоро като служебно лице, а не като личност.
Менюто не предлагаше нищо особено — салати, сандвичи, плодове, кифли — това бе всичко. Чудесно. Никак не обичаше претенциозните ястия, особено за обяд. А и поради дългогодишната си работа по болници не само бе свикнала с храната в закусвалните, но дори вече я предпочиташе. Взе си обикновени неща за хапване и ги нареди на подноса — салата от маруля, ягоди и портокалови резенчета, няколко филии ръжен хляб и малка бутилка силно обезмаслено мляко.
Седнаха и мис Фелоус попита:
— Често ли имате такива неприятности, доктор Хоскинс? Като тази с професора.
— Това е нещо ново — отвърна той. — Разбира се, непрекъснато се налага да убеждавам хората да не изнасят пробите, след като експерименталното им време изтече. Но за пръв път някой се опитва да го извърши.
— И това би довело до някакъв проблем със СТАСИС-равновесието на темпоралния потенциал, нали?
— Точно така — потвърди Хоскинс, доволен, че мис Фелоус е употребила този израз. — Естествено сме застраховани срещу случайности, непредвидени ситуации. Имаме специални енергоизточници, които биха компенсирали изтичането на енергия при евентуално изнасяне на проби от СТАСИС. Което обаче не означава, че сме съгласни само за секунда пред очите ни да изчезне енергия, достатъчна за година работа. Не можем да си позволим подобен лукс, защото след това ще трябва в продължение на месеци да ограничаваме дейността си, за да си възвърнем средствата. А като си представим и ъгъла на въздействие, под който би се озовал професорът при пробива в СТАСИС…
— Какво щеше да стане с него?
— Правили сме опити с неорганична материя и с мишки: независимо какво имаше в сферата, в момента на пробива то изчезваше.
— Искате да кажете, връщаше се във времето?
— По всяка вероятност. Увлечено, така да се каже, от инерцията на предмета, който се връща на предишното си място във времето. Така е поне на теория, но няма причина да се съмняваме. Според пространствено-времевата матрица предмет, който се връща на мястото си, създава толкова мощно поле, че отнася със себе си всичко, което се намира в непосредствена близост до него. Ограниченията за тежестта, изглежда, важат само за придвижването в нашата посока. И слон да имаше в сферата, скалата щеше и него да отнесе обратно във времето. Направо не ми се мисли за нарушенията на закона за консервация при подобен случай.
— Но лабораторната маса остана — сети се мис Фелоус. Хоскинс се усмихна.
— Да, остана. Както и подът, прозорците… Полето има ограничен радиус на действие. Явно не може да отнесе цялата сграда. Вероятно не е достатъчно мощно, за да върне назад във времето фиксирана в пространството материя, а загребва само близките свободностоящи предмети. Ето защо в СТАСИС приковаваме всичко, което не бива да се мести и е в обхвата на предмета, подлежащ на въздействие. Доста сложна процедура, впрочем.