— Определено съм съгласен с вас, мис Фелоус.
— Развитието му занапред обаче може и да не протече нормално.
— Защо? — попита Хоскинс.
— Всяко дете има нужда от поощрение. Тими живее затворен и самотен. Ще направя каквото е по силите ми, но не мога да му заменя естествената среда. Доктор Хоскинс, искам да кажа, че Тими има нужда от другарче в игрите.
Хоскинс бавно кимна.
— За съжаление е сам. Клетото дете…
Мис Фелоус го изгледа лукаво с надеждата, че е избрала подходящ момент.
— Ако можехте да пренесете още едно неандерталче…
— Да, би било прекрасно, мис Фелоус, но естествено е неосъществимо.
— Неосъществимо? — възкликна мис Фелоус.
— Не, и при най-добро желание, а такова не ни липсва. Само при изключителен шанс бихме открили друг неандерталец горе-долу на същата възраст. По онова време не е имало много хора, мис Фелоус. Не можем просто да бръкнем в неандерталското съответствие на голям град и да грабнем някое дете, а дори да можехме, би било неразумно да увеличаваме рисковете, като държим още едно човешко същество в СТАСИС.
Мис Фелоус остави лъжицата на масата. Нови идеи устремно нахлуха в главата й. Тя енергично поде:
— В такъв случай, доктор Хоскинс, нека се изразим другояче. Добре, невъзможно е да пренесем друго неандерталче в настоящето. И бездруго не съм сигурна дали бих се справила с още едно дете. Но ако по-късно, след като Тими се приспособи към нашия начин на живот, доведем дете от външния свят да си играят заедно?
Хоскинс загрижено я погледна.
— Човешко дете?!
— Друго дете! — гневно го изгледа мис Фелоус. — Тими е човек.
— Разбира се. Знаете какво имам предвид. Не бих и помислил, че не е човек.
— Защо? Защо да не може? Не виждам кое в предложението ми ви смущава. Изтръгнахте това дете от средата му и го затворихте за вечни времена. Нима нищичко не му дължите? Доктор Хоскинс, ако на света има човек, който би могъл да се счита негов баща, във всякакъв смисъл, освен в биологически, това сте вие. Защо не искате да направите за него нещо тъй незначително?
— Баща?! — повтори Хоскинс и залитайки, се изправи. — Мис Фелоус, ако не възразявате, смятам да ви заведа при Тими.
Върнаха се в кукленската къща. Никой от двамата не направи опит да наруши леденото мълчание.
Както бе обещал, Макинтайър изпрати куп справочници за неандерталците. Мис Фелоус се зарови в книгите, сякаш се бе върнала в сестринското училище и след няколко дни й предстоеше важен изпит.
Научи, че първите фосили на неандерталец са открити в средата на деветнадесети век от работници, които копаели във варовикова кариера край Дюселдорф, Германия, наречена Неандерталската долина. Докато почиствали калта от варовиковия залеж в една пещера на сто и петдесет метра от дъното на долината, попаднали на човешки череп, вкопан в земята, а малко по-встрани — на други кости.
Работниците предали черепа и някои от костите на местния гимназиален учител, а той ги занесъл на известния анатом от Бон доктор Херман Шафхаузен. Ученият бил смаян от необичайните кости. Черепът силно наподобявал човешкия, но бил необикновено примитивен — дълъг и тесен, с полегато чело и огромен, изпъкнал над очите костен ръб. Бедрените кости пък били толкова дебели и тежки, че въобще не приличали на човешки. Но Шафхаузен все пак решил, че са на човек, при това — изключително стари, от най-дълбока древност. В доклада, който прочел на срещата в началото на 1857 година, нарекъл необикновените фосили „най-древния спомен от ранните обитатели на Европа“.
Мис Фелоус погледна Тими, който се занимаваше с нещо в другия край на стаята.
— Чуй това — каза тя. — „Най-древния спомен от ранните обитатели на Европа“. Той говори за един от роднините ти.
Тими не изглеждаше впечатлен. Безразлично цъкна няколко пъти и отново се заигра.
Мис Фелоус продължи да чете. Скоро книгата потвърди смътните й догадки — неандерталците, макар и несъмнено древни обитатели на Европа, съвсем не бяха най-древните.
Изравянето на автентичните неандерталски фосили било последвано от подобни находки и в други части на Европа по-късно през деветнадесети век. Открити били още вкаменени кости на праисторическите човекоподобни същества с полегати чела, огромни изпъкнали вежди и — още една типична характеристика — недоразвита брадичка. Учените спорели за значението на фосилите, а след като Дарвиновата еволюционна теория започнала да придобива популярност, се оформило общото мнение, че неандерталските фосили са останки на грозни праисторически човешки същества, далечни предци на съвременните хора и може би свързващо звено между човекоподобните маймуни и хората.