Ала момчето не помръдна. Доста бе наивно да си въобразява, че той започва да я разбира, но отлично знаеше, че няма друг начин.
Затова се премести, седна и обърна книгата към него. На лявата страница имаше илюстрация — художествена реконструкция на неандерталска глава. Масивно лице, типичните стърчащи устни, голям, плосък нос и сплъстена брада. Издадена напред глава, опнати устни, оголени зъби. Да, доста дивашки вид. Дори животински — не можеше да се отрече.
И все пак в очите безспорно проблясваше разум, а и още нещо. Израз на какво? На мъка? На терзание? На болка?
Мъжът се взираше в далечината, сякаш през хилядолетията искаше да прозре бъдещето, в света, в който не бе останал никой от себеподобните му с изключение на момченцето, чието място всъщност не бе там.
— Как го намираш, Тими? Изглежда ли ти познат? Прилича ли по нещо на твоите хора?
Тими изцъка няколко пъти и хвърли безразличен поглед към книгата.
Мис Фелоус потупа илюстрацията с пръст, после улови ръката му и я сложи върху страницата, за да привлече вниманието му към илюстрацията. Не, той нищо не разбираше. Явно рисунката нищо не му говореше.
Тими вяло и безучастно прокара ръка по листа, като че го вълнуваше единствено гладката хартия. Сетне повдигна долния ъгъл и бавно го затегли. Страницата започна да се откъсва.
— Не! — извика мис Фелоус, импулсивно дръпна ръката му и я перна — леко, но и укорително.
Тими я изгледа с блеснали от гняв очи. След това ядно сгърчи пръсти и отново посегна към книгата.
Тя я дръпна от момчето. Тими се строполи на колене и изрева — дълбок и смразяващо зловещ гърлен звук. Извъртя очи нагоре, обърна устни и оголи зъбите си в смразяваща яростна гримаса.
— О, Тими, Тими… — В очите на мис Фелоус напираха сълзи и тя усети прилив на безмерно отчаяние, безсилие, дори ужас.
Въргаля се по пода и ръмжи като диво зверче, ужаси се тя. Зъби се, сякаш иска да се нахвърли върху нея и да й изтръгне гръкляна, също както бе посегнал да откъсне страницата.
О, Тими…
Мис Фелоус се овладя с усилие. Не биваше така да реагира на детинското му избухване. Какво очакваше? Та той бе едва четиригодишен, идваше от някакво примитивно племе и сигурно никога не бе виждал книга. Или може би трябваше да я погледне със страхопочитание и респект и вежливо да й благодари, задето е предоставила този ценен източник на информация на любознателния му млад ум!
Известно е, че дори днешните четиригодишни деца, при това растящи в културни семейства — напомни си тя, — късат страници от книги. И те понякога реват и се зъбят, и се сърдят, когато ги плеснат през ръцете за наказание. И никой не ги нарича диви зверчета само защото се държат така. Не и на тази възраст. Той е само малко момче, малко диваче, озовало се затворник в свят, който все още не може да разбере.
Мис Фелоус внимателно прибра книгите и ги заключи. Когато се върна в стаята, Тими се беше успокоил и се забавляваше с играчката си, все едно нищо необичайно не се е случило.
Сърцето й се изпълни с любов към детето. Прииска й се да го помоли за прошка, че за втори път едва не го е изоставила. Но каква полза от това? Нима щеше да я разбере?
Е, имаше и друг начин.
— Май е време за малко овесена каша, Тими. Какво ще кажеш?
Глава шеста
Изясняване
По-късно през деня в кукленската къща пристигна доктор Макинтайър за второто си посещение при Тими.
— Благодаря ви за книгите, докторе — каза мис Фелоус, когато той влезе. — Искам да ви уверя, че уча уроците си много подробно.
На устните на Макинтайър заигра точно отмерена, не много лъчезарна усмивка:
— Радвам се, че мога да ви помогна, мис Фелоус.
— Колко бих искала да продължа да чета, много още имам да уча, но след като сте тук, смятам да ви попитам…
Палеоантропологът отново се засмя, този път още по-сдържано. Очевидно с нетърпение очакваше да се отдаде на заниманията си с неандерталчето и съвсем не бе във възторг от идеята да се спира и да отговаря на безинтересните въпроси на сестрата. Добре, но след провала в края на миналото посещение мис Фелоус твърдо бе решила да не допуска Макинтайър да разплаква Тими с настойчивото си научно любопитство. Опитите или щяха да се провеждат бавно, с темпото, наложено от мис Фелоус, или изобщо нямаше да се провеждат.
Думата й щеше да бъде закон. Тази фраза принадлежеше на Хоскинс, ала тя я бе приела като своя.
— С какво мога да ви помогна, мис Фелоус? Не сте могли нещо да откриете в книгите ли?