Дойде време и за първата пресконференция, за публичното представяне на загадката „Тими“. Мис Фелоус отлагаше колкото може по-дълго, но Хоскинс бе настоял. Рекламата, повтаряше през цялото време, е важна за финансирането на експеримента. Сега, когато добрата физическа форма на момчето бе извън всякакво съмнение, когато стана ясно, че няма намерение да прихваща никой от микробите на двадесет и първи век и че е способен да понесе стреса от срещата със средствата за масова информация, това просто трябваше да се случи. Думата на мис Фелоус можеше да е закон, но този път бе очевидно, че няма да я оставят да произнесе нито една дума. Хоскинс нямаше да приеме „не“ като отговор.
— Тогава настоявам публичното представяне да бъде ограничено до пет минути.
— Те молят за петнадесет.
— Може да искат и цял ден, доктор Хоскинс, аз смятам за недопустими повече от пет минути.
— Десет, мис Фелоус.
На лицето му се изписа непоколебимост.
— Десет. В никакъв случай повече. Дори по-малко, ако детето покаже и най-малък признак на умора.
— Знаете, че това е неизбежно — възпротиви се Хоскинс. — Не мога просто да изхвърля репортерите само защото Тими се е разхленчил.
— Не става дума за обикновено хленчене, докторе, а за хистерия, за психосоматично състояние, потенциално опасни за живота реакции, предизвикани от масовото нахлуване в жизненото му пространство. Нали помните колко диво бе детето в нощта на пристигането си…
— Тогава бе изплашено до смърт.
— А мислите ли, че куп телевизионни камери, насочени в лицето му, няма отново да го разстроят? Ярки, горещи прожектори? Тълпа гръмогласни непознати, които ще крещят насреща му?
— Мис Фелоус…
— Колко репортери всъщност смятате да допуснете?
Хоскинс замълча и започна да брои наум.
— Десетина, по всяка вероятност.
— Трима.
— Но, мис Фелоус…
— СТАСИС-сферата е малка. Това е убежището на Тими. Ако позволите на огромно стадо бабуини да нахлуе в него…
— Те са научни репортери като Кендид Девни.
— Добре. Трима.
— Твърдо сте решена да създавате затруднения, нали, мис Фелоус?
— Тук съм, за да се грижа за детето. За това ми плащате и това смятам да правя. Ако ви е трудно да работите с мен, винаги може да ме предупредите, че искате да напусна…
Думите просто й се изплъзнаха. Мис Фелоус почувства внезапен остър пристъп на тревога. Ами ако Хоскинс реши, че блъфира, ако я уволни и на нейно място назначи някоя от отхвърлените кандидатки? Сигурно е имало и други кандидатки да се грижат за Тими.
Но мисълта да се освободи от нея, изглежда, притесняваше Хоскинс не по-малко.
— Не искам това, мис Фелоус. И вие го знаете много добре.
— Тогава ме изслушайте. Журналистическото сдружение не е непознато понятие тук, нали? Нека скъпите ви приятели от пресата изберат трима представители и те да дойдат да видят Тими. По-скоро да застанат пред вратата на СТАСИС-сферата и аз ще им го покажа. После могат да споделят впечатленията си. Обяснете им, че присъствието на повече от трима души би представлявало опасност за здравето и психическото равновесие на момчето.
— Четирима, мис Фелоус?
— Трима.
— Ще ме разкъсат, като им кажа…
— Трима.
Хоскинс я погледна и се разсмя.
— Добре, мис Фелоус. Печелите. Трима журналисти. Но ще го наблюдават в продължение на десет минути. Ще ги уведомя, че ако имат оплаквания, трябва да се обръщат не към мен, а към вас.
По-късно през деня пристигнаха господата журналисти. Двама мъже и една жена или по-точно: Джон Ъндърхил от „Таймс“, Стан Уошингтън от „Глоуб нет кейбъл нюз“ и Маргарет-Ан Кроуфорд от „Ройтер“.
Мис Фелоус държеше Тими на ръце непосредствено до вратата, а той отчаяно се гушеше в нея, докато тримата подготвяха камерите си за работа и й задаваха въпроси от местата си извън сферата през отворената врата. Тя направи всичко, което бе по силите й, като обръщаше Тими насам-натам, за да могат да видят лицето и главата му от всички страни.
— Момче ли е или момиче? — попита представителката на „Ройтер“.
— Момче — кротко отговори мис Фелоус.
— Изглежда почти като човек — отбеляза Ъндърхил от „Таймс“.
— Той е човек.
— Беше ни казано, че е неандерталец. Ако сега вие твърдите, че е човек…
— Уверявам ви — чу се гласът на Хоскинс иззад гърба й, — никой не ви е излъгал. Детето е истински представител на Homo sapiens neanderthalensis.
— Homo sapiens neanderthalensis — отривисто се намеси мис Фелоус — е подвид на Homo sapiens sapiens. Момчето е не по-малко човек от вас и мен.
— Да, ама с маймунско лице — рече Уошингтън от „Глоуб нет кейбъл нюз“, — малко човекоподобно маймунче. Това е то. Как се държи, сестра, като маймунче?