— Момент, момент — опита се да оспори Ъндърхил от „Таймс“. — Как така самостоятелна и неприкосновена? Нали сестрата влиза и излиза непрекъснато?
— Всеки от вас би могъл да го направи — сухо отбеляза Хоскинс. — Ако се движи паралелно с времевите силови линии и така не предизвиква голямо натрупване или загуба на енергия. Детето обаче идва от миналото. То е пресякло времевите линии и така е набрало темпорален потенциал. Извеждането му във Вселената, нашата вселена и в нашето време би отнело такова количество енергия, че би предизвикало късо съединение в целия институт и по всяка вероятност би прекъснало електрическото захранване в града. Заедно с него пристигнаха всякакви боклуци — прах, клони, чакъл и какво ли още не. Ние събрахме всичко до най-малката трошичка и го складирахме в задната част на помещението. При възможност ще изпратим всичко, където му е мястото, но не смеем да го изнесем извън зоната.
Доктор Хоскинс говореше, журналистите бързо водеха записки.
Мис Фелоус подозираше, че не разбират всичко много добре, но са уверени, че публиката им също няма да се справи. Звучеше научно и това беше важното.
— Ще се съгласите ли да дадете интервю за всички медии тази вечер, доктор Хоскинс? — попита Стан Уошингтън.
— Смятам, че можем да се справим с това — бързо отговори Хоскинс.
— Но без момчето.
— Да — съгласи се Хоскинс, — без момчето. Но с удоволствие ще отговоря на всякакви въпроси. А сега, ако обичате, налага се да напуснем района.
Мис Фелоус ги проследи с поглед, без да съжалява, че си отиват. Затвори вратата. Чу как прещракаха електронните ключалки. Спря за момент и се замисли върху казаното току-що.
Отново се появи проблемът за натрупването на темпоралния потенциал, за енергийните вълни; страхът да не бъде изнесено каквото и да е от СТАСИС.
Спомни си колко се разгневи доктор Хоскинс, когато хвана професор Адамовски да се опитва да задигне скалния отломък от отреденото му работно пространство и обясненията, които й бе дал. Тогава доста от тях й се сториха мъгляви, но сега осъзна с болезнена яснота нещо, което бе преминало веднъж през съзнанието й, без да му обърне достатъчно внимание.
Тими бе обречен никога да не види света, в който бе запратен без негово съгласие, по непонятен за него начин. В сферата щеше да се състои цялата му вселена, докато е в настоящето.
Той бе затворник. Завинаги щеше да остане затворник. Не поради случайното хрумване на доктор Хоскинс, а заради неумолимите закони на процеса, изтръгнал го от собственото му време. Не че Хоскинс не би го пуснал извън СТАСИС-сферата. Той не можеше да го пусне.
В съзнанието й се въртяха думи от разговора й с Хоскинс в нощта на пристигането на Тими.
„Запомнете: той в никакъв случай не бива да напуска тази стая. Никога. Нито за миг! По каквато и да е причина! Дори животът му да зависи от това! Дори вашият живот да зависи от това, мис Фелоус!“
Мис Фелоус не обърна особено внимание на механичното обяснение. Въпрос на енергия, бе казал той. Свързано е със закони за консервацията. Тогава трябваше да мисли за други, по-важни неща, но сега й беше пределно ясно — светът на Тими завинаги щеше да бъде затворен в няколкото малки стаички на кукленската къща.
Горкичкото. Горкичкото.
Внезапно осъзна, че Тими плаче и се втурна в стаята да го утеши.
Хоскинс тъкмо се канеше да открие заседанието на управителния съвет на директорите, когато телефонът иззвъня. Той го изгледа с раздразнение. Сега пък какво имаше?
Телефонът продължи да звъни.
— Моля за извинение — обърна се той към присъстващите. Включи само звука: — Хоскинс, слушам.
— Доктор Хоскинс, тук е Брус Манхайм. От комитета за защита на децата съм. Мисля, че това ви е известно.
Хоскинс сподави кашлицата си:
— Да, господин Манхайм, с какво мога да ви бъда полезен?
— Гледах предаването по телевизията, разбира се. Неандерталското момченце. Прекрасно. Прекрасно. Абсолютно невероятно научно постижение.
— Но, благодаря ви. И…
— Естествено при това положение възникват известни морални и етични проблеми. Смятам, че сте наясно с това. Да се вземе дете от непозната култура, от семейната среда, в която е израснало, и да се доведе в нашия век… — Манхайм замълча. — Смятам, че трябва да поговорим за това, доктор Хоскинс.