Поразрови се из материалите за дивите деца, прекарали дълго време в нецивилизовани, всъщност животински условия, сами, в примитивни райони. Така разбра, че дори след като тези деца били намерени и върнати сред обществото, обикновено така и не успявали да се научат да произнасят нещо повече от някое грубо грухтене.
Ставаше ясно, че дори при наличието на физиологични и интелектуални предпоставки за говор подходящите за обучение условия трябва да бъдат създадени още в най-ранна възраст. В противен случай детето никога не би проговорило.
Мис Фелоус отчаяно желаеше Тими да докаже, че тя и доктор Макинтайър грешат в това отношение и никой вече да не се съмнява, че той е човек. А кое отличава хората от животните по-добре от способността да говорят?
— Мляко — каза тя и посочи бутилката с мляко. Тими издаде цъканията, които според нея означаваха глад.
— Да. Гладен. Искаш ли мляко?
Никакъв отговор.
Опита иначе:
— Тими — ти. Ти — Тими — посочи тя.
Той проследи ръката й, но нищо не каза.
— Ходя. Ям. Смея се. Аз — мис Фелоус. — Ти — Тими.
Нищо и нищо. Безнадеждно е, помисли тя с горчивина.
Не, не и не!
— Говоря? Пия? Ям? Смея се?
— Ям — внезапно каза Тими.
От изненада за малко да изпусне на пода храната, която му беше приготвила.
— Я повтори.
— Ям.
Същият звук. Не съвсем ясен. По-скоро „Аам“. И двата пъти не успя да различи първия звук, но останалите бяха правилните за случая звукове.
Тя поднесе чинията към него, но я държеше високо и той не можеше да я стигне.
— Аам — отново каза той. Този път по-настоятелно.
— Ям? — попита тя. — Искаш да ядеш?
— Аам! — истинско нетърпение този път.
— Ето — каза мис Фелоус, — ето, Тими, яж. Яж.
— Аам — доволно каза той, грабна вилицата и се нахвърли на храната.
— Вкусно ли беше? — попита след това мис Фелоус. — Хареса ли ти обядът?
Сега вече искаше от него твърде много. И така да е, нямаше да се предаде. След като Тими беше успял да каже една дума, трябваше да успее да каже и други. Трябваше! Посочи го:
— Тими.
— Ммм — каза той.
Да не би така да казваше „Тими“?
— Иска ли Тими да яде още? Ям?
Тя го посочи, после посочи устата си и се направи, че яде. Погледна я, но не каза нищо. А защо трябваше? Не беше вече гладен.
Но знаеше, че е „Тими“. Нали?
— Тими — повтори тя и го посочи.
— Ммм, Ммм — потупа се той по гърдите. Нямаше съмнение. Почувства зашеметяваща вълна от… гордост? Радост? Учудване? И трите. За момент мис Фелоус помисли, че ще избухне в плач.
После се втурна към системата за вътрешна комуникация.
— Доктор Хоскинс! Бихте ли дошли, моля ви. И най-добре извикайте и доктор Макинтайър.
— Отново е Брус Манхайм, доктор Хоскинс.
Хоскинс впери очи в телефона, като че в ръката си държеше не слушалката, а змия. За по-малко от две седмици Манхайм се обаждаше за трети път, ала все пак опита да говори приветливо.
— Да, господин Манхайм. Радвам се да ви чуя.
— Искам само да ви уведомя, че обсъдих резултата от особено приятелския ни разговор миналата седмица със съветниците си.
— Да? — Този път тонът на Хоскинс не бе толкова любезен. Разговорът не бе му се сторил чак толкова приятелски, колкото явно се бе сторил на Манхайм.
Дори му се видя отегчителен и натрапен, в общи линии възмутителен.
— Информирах ги, че сте отговорили на първите ми въпроси доста задоволително.
— Радвам се да чуя това.
— Общото намерение е засега да не предприемаме нищо по отношение на неандерталското дете, но ще трябва отблизо да наблюдаваме експеримента, докато завършат цялостните ни проучвания по въпроса. Ще ви се обадя следващата седмица със списък от изисквания, с които ще трябва да се съобразявате. Мислех, че бихте искали да го знаете.
— А, да — каза Хоскинс. — Много ви благодаря, задето ме предупредихте, господин Манхайм.
Той затвори очи и си наложи бавно да си поеме дъх.
— Много ви благодаря, господин Манхайм.
„Колко мило от ваша страна да ни позволите да си гледаме работата засега. Докато приключите проучванията си. Благодарим ви. Много ви благодарим. Много, много, много ви благодарим.“
Денят, в който Тими изрече първите си думи на английски, бе прекрасен за мис Фелоус, но последвалите го седмици съвсем не бяха толкова чудесни.
Проблемът се състоеше в това, че Тими не беше просто малко дете, попаднало под грижите й, а част от необикновен научен експеримент, и учените от цял свят се претрепваха за привилегията да го видят. Доктор Джейкъбс и доктор Макинтайър бяха само гребенът на вълната, предвестниците на предстоящия потоп.