Хоскинс се усмихна. Тя го изгледа въпросително.
— Просто си мислех колко сте променена от първия ден — рече той. — Тогава бяхте много ядосана, задето съм ви пробутал неандерталче. Бяхте готова да напуснете, помните ли?
— Никога не бих напуснала — кратко отвърна мис Фелоус.
— Казахте „Ще остана при него известно време“. Точно това бяха думите ви. Изглеждахте съвсем обезумяла. Трябваше да ви убеждавам, че всъщност ще се грижите за дете, а не за някакъв си малък примат, чието място е в зоологическата градина.
Мис Фелоус сведе очи:
— Просто от пръв поглед не бях много наясно… — тихо заговори тя и се отдалечи.
Погледна Тими. Той все още бе вкопчен в нея, но вече бе много по-спокоен. Нежно го потупа по дупето и го изпрати в детската стая. Когато Тими отвори вратата, Хоскинс надникна и леко се усмихна на купчината играчки, които видя вътре.
— Богат избор — отбеляза той.
— Горкото дете ги заслужава. Те са целият му свят, заслужил си ги е след всичко, което преживява.
— Разбира се, разбира се. Дори трябва да му купим още. Ще ви изпратя бланка за заявка. Всичко, от което се нуждае според вас…
— Наистина харесвате Тими, нали? — топло се усмихна мис Фелоус.
— Как да не го харесвам? Той е толкова смело малко човече!
— Смел е, да.
— Вие също, мис Фелоус.
Не знаеше как да тълкува думите му. Спогледаха се за миг мълчаливо. Хоскинс май се бе отпуснал. Мис Фелоус видя голяма умора в очите му.
— Изглеждате изтощен, доктор Хоскинс — каза тя, искрено загрижена.
— Така ли? — той се засмя, но не бе много убедителен. — Значи ще се наложи да се поупражнявам да изглеждам по-нормално.
— Да не е възникнал проблем, свързан с Тими?
— Проблем? — изненада се той. — Не, няма проблем. Защо решихте така? Просто работата ми е изтощителна. Това е всичко. Не поради сложността си, разбирате ли? Нямам нищо против сложността, но не е работата, която би ме направила най-щастлив. Само да можех да се върна обратно в лабораторията… — той поклати глава; — Но това е без значение. Ще имам предвид оплакването ви, мис Фелоус. Ще видим какво може да се направи, за да облекчим програмата от научни изследвания, поне доколкото имаме основание, като не забравяме огромното значение на това, което можем да научим от него. Уверен съм, че ме разбирате.
— Бъдете уверен — разбирам ви — потвърди мис Фелоус. Тонът й бе малко по-студен от необходимото.
Паралел четвърти: военният съвет
Зазоряваше се. Лош вятър духаше едновременно от две страни. Все още се подаваше малък бял къс луна, надвиснал като костен нож от мъртвешки сивото небе. Мъжете от Бойния Отряд се готвеха да се спуснат по склона към Светилището от блестящи камъни на МЯСТОТО КЪДЕТО СЕ СРЕЩАТ ТРИТЕ РЕКИ.
Мъдрата стоеше встрани и ги наблюдаваше. Искаше й се да слезе с тях.
Винаги на мъжете се падаше да вършат интересните неща, и все на едни и същи — на пълните с енергия младежи. Старците, като Сребърния Облак, Вонящия Вол, Смелия Лъв вземаха решения и издаваха заповеди, но младите — Вълчото Дърво, Разцепения Хълм, Огненото Око, Ловеца на Птици и още трима-четирима всъщност правеха всичко. Те живееха истински и Мъдрата изгаряше от завист, като се замислеше за това.
Когато в равнините имаше лов, те бяха Ловното Общество. Те остреха върховете на копията си и увиваха глезените си с ленти черна вълча кожа, за да им придадат сила и свирепост; те подгонваха уплашените мамути към ръба на скалите или се събираха около някой злощастен заблуден носорог и го ръгаха с копия, докато рухне; те мятаха свързаните с въжета камъни върху бързоногите елени, за да ги оплетат около краката им и да ги повалят. После донасяха или довличаха улова си в бивака и победоносно пееха и танцуваха, и всички излизаха, и ги хвалеха и повтаряха имената им. И отново те получаваха първите хапки от прясно печеното месо — сърцето, мозъка и другите вкусни парчета.
Когато пък някой престъпеше нормите или вожд достигнеше края на дните си и трябваше да бъде изпроводен в другия живот, те ставаха Палачите. Надяваха маските от меча кожа, вадеха тоягата на смъртта, направена от слонова кост, отвеждаха жертвата си някъде, където Племето не може да ги види и правеха това, което трябваше да се направи. После се завръщаха тържествено, подредени в колона и пееха песента на Отвъдния Живот — само на Палачите бе позволено да пеят тази песен.
И когато надалеч се спотайваха врагове, бе време мъжете, същите тези мъже да бъдат Бойния Отряд, да изрисуват раменете си със сини, а слабините с червени ивици и да наметнат на плещите си жълта лъвска кожа. Тъкмо това правеха в момента и Мъдрата изгаряше от завист. Мъжете стояха голи в кръг и сковано се шегуваха и смееха, а старият майстор Ездача на Мамути привършваше с размесването на багрилата. Мъжете от Племето боядисваха телата си само по време на война. Не бяха воювали отдавна и трябваше да се размесят нови бои, а за това бе нужно време. Ездача на Мамути знаеше как да смели камъчетата и да омеси мазнината от антилопа с праха, така че да се задържи за кожата. Седеше с кръстосани крака, приведен над работата си, а воините го чакаха да свърши. Той бе изнесъл продълговатите костени съдове, в които държеше багрилата и разбъркваше мазнината и праха в каменни купи.