Най-после получи цветовете. Ездача на Мамути подаде купата с червена боя на Разцепения Хълм, а купата със синя боя на Младата Антилопа. Останалите се наредиха в колона. Шегите и смехът станаха по-шумни. Мъжете се страхуваха от това, което предстоеше, и затова се смееха толкова много. Двамата използваха четки от лисича опашка и това също ги разсмиваше — четките гъделичкаха толкова силно. С раменете беше лесно — тясна синя ивица напречно през гърба, широка през гърдите, после синьото петно на Богинята на гърлото на мястото, където стърчи твърдият хрущял, и още едно на сърцето. Веселието идваше от боядисването на долните части. Първо бе ред на широката червена ивица от основата на корема точно над мястото, където са мъжките части; после тънка червена ивица опасваше всяко бедро точно под мъжките части и накрая — това винаги ги караше да се смеят, ивицата на Богинята по целия мъжки орган и още две червени точки на кръглите топки, които висяха под него. Разцепения Хълм поставяше боята там долу с размах и мъжете се преструваха, че ги гъделичка непоносимо. А може и да не се преструваха.
Хайде, мислеше тя, боядисайте и мен! Нямам мъжки части, но можете да нарисувате червени ивици около слабините и на върховете на гърдите ми и ще бъде не по-зле, когато започне битката, защото аз не съм по-малко воин от всички вас, в никакъв случай.
Почти привършваха. Всички мъже носеха цветовете на войната, освен двамата с четките. Сега Разцепения Хълм изрисува Младата Антилопа с долните ивици, а Младата Антилопа изрисува Разцепения Хълм с горните. После си размениха купите с багрилата и Младата Антилопа изрисува Разцепения Хълм с червено, А Разцепения Хълм изрисува Младата Антилопа със синьо. Накрая всички вързаха препаските около кръста и наметките от лъвска кожа на раменете си. Взеха копията — бяха готови да воюват.
Почти готови. Оставаше Главната жрица да ги благослови пред трите мечи черепа. Мъдрата вече виждаше как двете по-млади жрици подреждат черепите оттатък пътеката, а самата Главна жрица надяваше специалните одежди, с които произнасяше бойното заклинание. Мъдрата погледна към подножието на хълма, към Светилището от блестящи камъни на МЯСТОТО КЪДЕТО СЕ СРЕЩАТ ТРИТЕ РЕКИ. Там нямаше никого.
Всичко щеше да е без значение, ако Другите се бяха отправили в различна посока. Според Главната жрица следите около Светилището бяха пресни, но какво ли разбираше тя — не беше ловец. Стъпките, които бе видяла, можеше да са от три дни. Другите може би бяха вече далеч. Трябваше само бързо да слязат до Светилището, за да проведат ритуала, който Сребърния Облак считаше за толкова нужен. После Племето щеше отново да потегли на изток, да се махне от това място и да се отправи назад към студените пусти равнини, където рядко стъпваха Други, и да продължат да живеят като преди. Ако наистина нямаше нужда Бойния Отряд да слиза и да души наоколо, за да се увери, че близо до Светилището не се спотайват Други, значи Сребърния Облак пилееше ценно време. Годината си течеше. Дните се скъсяваха. Скоро щеше да започне да вали сняг всеки ден. Трябваше бързо да свършат това, за което бяха дошли, и да намерят сигурно кътче, за да се приютят за идните лоши месеци.
Ала по всяка вероятност Главната жрица бе права и Другите наистина бяха наблизо. Щеше да има война и щяха да умрат мъже, а може би не само мъже.
Пазителката на Миналото се появи изотзад и изрече почти в ухото й:
— Богинята е много строга с нас тези дни. Дойдохме тук да й се поклоним, а тя първо взе момчето, а после ни доведе право сред Другите.
Мъдрата сви рамене:
— Не виждам никакви Други. От два дни сме тук и никой не е видял нито един.
— Но те са тук. Чакат ни долу. Скрили са се и са готови да ни нападнат. Знам това.
— Откъде знаеш?
— Имах съновидение — отвърна Пазителката на Миналото. — Бяха прозрачни, като същества от мъгла, после станаха по-плътни, като сенки. Наизскачаха от земята навсякъде около нас и започнаха да ни убиват.