— Точно така, като на паяци!
— Виж! Виж!
Цялото Племе се бе скупчило на малкото възвишение над Светилището на Трите Реки. Всички очи бяха приковани надолу. Мъдрата чу тежкото пресечено дишане на Сребърния Облак. Изхлипа дете. Две от майките също плачеха.
Долу ставаше нещо странно. Приличаше на танц.
Мъжете от Бойния Отряд още стояха рамо до рамо в права линия пред Светилището. Бяха неспокойни, но не отстъпваха, макар че навярно изгаряха от желание да се втурнат да бягат.
Другите се бяха подредили срещу тях на около двадесет крачки. И те стояха рамо до рамо — високи, странни, с плоски лица и дълги копия.
Никой не падаше.
Двете групи воини просто стояха и си мятаха пламтящи погледи през граничната линия, която ги разделяше. Не помръдваха. Сякаш дори не дишаха. Бяха неподвижни като скали. Възможно ли беше Другите да са изплашени не по-малко от Бойния Отряд? Та нали се говореше, че са безмилостни убийци. Освен това превъзхождаха по брой техните хора поне с пръстите на една ръка. Нищо не се случваше. Никой не предприемаше каквото и да било.
Огненото Око пръв наруши бездействието. Той пристъпи една крачка. След миг всички от Бойния Отряд също направиха по една крачка.
Огненото Око заканително размаха копие и изгледа Другите кръвнишки. После нададе вик, нисък и провлачен, и той се понесе нагоре по склона към наблюдателите.
— Уу-у-у-у!
Другите смръщено се спогледаха. Изглеждаха объркани, несигурни, обезпокоени.
Един от техните също пристъпи и всички негови хора го последваха. Той размаха копие.
— Уу-у-у-у.
— Уу-у-у-у-у.
— Уу-у-у-у-у-у.
Мъдрата и Пазителката на Миналото размениха учудени погледи. Там долу и двете страни издаваха безсмислени звуци! И нищо повече! Нима така започваха битките? Може би. Откъде да знае. Но ако беше така, значи е много глупаво.
А може би и мъжете не знаеха какво да правят. Тези воини, сети се Мъдрата, никога не бяха се били с Други, никога до този момент не бяха се изправяли срещу тях.
Само тя в цялото Племе един-едничък път бе виждала Друг. Това бе, когато срещна самотника край леденостуденото езерце. И тогава, този едничък път преди толкова време, Другия обърна гръб и избяга.
Сега тези просто стояха там. Изглеждаха притеснени и повтаряха глупавите викове на мъжете от Бойния Отряд. И при това бяха повече и имаха по-добри оръжия.
Защо? Нима страховитите Други бяха само едни пъзльовци?
— Уу-у-у-у-у…
— Уу-у-у-у-у…
— Уу-у-у-у-у…
— Уу-у-у-у-у…
— Чуйте ги — присмя се Мъдрата. — Истински бухали.
Точно тогава долу се раздвижиха. Цялата редица на мъжете от Бойния Отряд бавно се премести и така се образува малка чупка между тях и Светилището. Другите се преместиха в същата посока все така в редица и останаха лице в лице с мъжете от Бойния Отряд.
Бухането продължаваше. Редиците се придвижиха още малко, после се върнаха обратно. Вдигнаха копия и ги размахаха, но не ги хвърлиха.
— Те се страхуват едни от други — установи Пазителката на Миналото с удивление.
— Уу-у-у-у…
— Уу-у-у-у…
— Трябва просто да се нахвърлим върху тях — промърмори Мъдрата. — Те веднага ще се обърнат и ще избягат.
— Уу-у-у-у…
— Уу-у-у-у…
— Като бухали — каза Мъдрата.
Влудяващо беше. Можеше да продължи вечно. Мъдрата не издържа, отиде до мястото, където седеше Ездача на Мамути с двата съда бойни цветове и хвърли наметката си. Ездача на Мамути учудено я погледна.
— Дай ми боята! — извика Мъдрата.
— Но ти не можеш…
— Мога!
Тя се наведе, сграбчи купата със синя боя и небрежно мацна двете си гърди.
После взе червената и нарисува голям триъгълник на тялото си — една ивица под основата на корема и две на бедрата. Накрая постави едно петно върху черните косми на слабините си. Всички се бяха вторачили в нея. Не си направи труда да моли Ездача на Мамути да изрисува гърба й с бойните ивици. Съмняваше се, че ще се съгласи, а не искаше да губи време в препирня.
Нямаше значение. Не възнамеряваше да обръща гръб на никой от враговете там долу.
Другите! — яростно си рече тя. — Страхливци! Всички са страхливци!
Сребърния Облак идваше към нея. Пристъпваше предпазливо, щадеше болния си крак.
— Какво правиш, Мъдрата?
— Готвя се да се бия вместо вас — отвърна тя.
Навлече наметката и тръгна надолу по хълма към мястото на Светилището от блестящи камъни.
Глава седма
Отстояване
— Я пусни пак обаждането на онова копеле, Джери — каза Сам Айкман.
Хоскинс пъхна в отвора кристала със записа. На екрана се появи Брус Манхайм в предната част на залата за съвещания. Картината бе точно копие на образа, получен от Хоскинс по видеотелефона. В долния десен ъгъл настойчиво мигаше зелена розетка. Това означаваше, че разговорът е записан със знанието и съгласието на Брус Манхайм.