Манхайм бе сравнително млад, с гъста, ситнокъдрава рижа коса, ниско подстригана, сякаш прилепнала към главата и румено, пълно лице със здрав вид. Макар брадите да бяха излезли от мода преди доста време освен сред съвсем младите и доста възрастните мъже, той имаше къса, добре оформена козя брадичка и малки гъсти мустаци.
Прочутият защитник на детските права изглеждаше много искрен, много добросъвестен, много сериозен.
Според Хоскинс беше и много досаден.
Манхайм започна:
— Положението е следното, доктор Хоскинс. Последният ни разговор не бе никак задоволителен и просто не мога повече да се доверявам на твърденията ви, че детето се намира в подходящи условия.
— Защо? — попита Хоскинс. — С какво изведнъж заслужих недоверието ви?
— Въпросът не е в това, докторе. Няма причина да се съмняваме в думите ви, но нямаме и основание да ги смятаме за чистата истина. Сред някои от съветниците ми се оформя мнението, че досега съм бил доста склонен да приемам на доверие вашата преценка за положението на момчето. Проблемът е в липсата на проверка на място.
— Говорите за детето, като че е тайно оръжие, мистър Манхайм.
Манхайм се усмихна, но бледосивите му очи излъчваха студенина.
— Моля да ме разберете правилно. Поставен съм под значителен натиск от страна на гражданството, чиито позиции представлявам. Въпреки всичките ви публични изявления много хора все още считат, че детето, доведено тук по този начин и отглеждано при условия, близки до затворническа изолация, при това за неопределен период, е подложено на жестоко, дори нечовешко отношение.
— Обсъждали сме това неведнъж — каза Хоскинс. — На детето се отделя изключително внимание и вие го знаете. В продължение на двадесет и четири часа на ден е под грижите на квалифицирана медицинска сестра, подложено е на всекидневен лекарски контрол и е на безупречно балансирана диета, която вече направи чудеса за физическото му състояние. Трябва да сме луди, за да вършим нещата по какъвто и да е друг начин, а ние не сме си загубили ума, уверявам ви.
— Признавам — информиран съм за всичко, но освен с твърденията ви, не разполагаме с никакви допълнителни доказателства, а телефонните обаждания и писмата, които получавам всеки ден, възмущението и натискът на отделни загрижени личности…
— Господин Манхайм, позволете ми да предположа — безцеремонно го прекъсна Хоскинс, — че ако ви се оказва натиск, то е, защото вие самият разбунихте духовете, и сега вашите привърженици ви позапичат на огъня, който вие разпалихте по собствено желание.
— Ето така трябва да се говори с него, Джери, момчето ми — не се стърпя Чарли Макдърмът, счетоводителят.
— Малко остро, струва ми се — додаде Нед Касиди. Той ръководеше правния отдел и негово задължение бе да ги предпазва от опасни грешки.
На екрана продължаваше да върви записът на разговора.
— …няма нищо общо, доктор Хоскинс. Налага се непрекъснато да се връщаме към същия въпрос, а той е, че това дете е изтръгнато от дома и родителите си…
— Неандерталското дете, мистър Манхайм. Неандерталецът е примитивен, див скитник. Никой не може да каже дали въобще е имал дом в истинския смисъл на думата, а и дали връзката между дете и родители е имала някакво значение за него. Доколкото знам, съществува вероятност да сме измъкнали детето от една напълно брутална, враждебна, мизерна околна среда. Бих казал, че случаят е по-скоро такъв, отколкото картината, която вие рисувате, а именно вероятността да сме го откъснали, и то през плейстоцена, от идилията на семейното му огнище, достойна за коледна картичка…
— Значи според вас неандерталците не са много по-различни от животните? — попита Манхайм. — И детето, доведено от вас от плейстоцена, е в крайна сметка само вид човекоподобна маймуна, която ходи на два крака?
— Нищо подобно. Нашето становище е съвсем различно. Неандерталците са били примитивни, но без съмнение хора.
— Защото, ако се опитвате да твърдите, че пленникът ви няма човешки права, защото не е човек, доктор Хоскинс, трябва да изтъкна — учените са абсолютно единодушни в убеждението си, че Homo neanderthalensis е всъщност подвид на нашата раса — Homo sapiens — и затова…
— Господи Боже мой! — избухна Хоскинс. — Вие въобще слушате ли ме? Току-що ви казах — ние считаме Тими за човешко същество.