Екранът угасна. Хоскинс се огледа:
— Е? Това е. Виждате как стоят нещата. Той е като булдог, здраво захапал подгъва на панталона ми. Не ме пуска, въпреки че упорито се мъча да се отърва от него.
— А ако някак успееш да се отървеш от него, той ще те атакува отново и този път много вероятно ще захапе крака ти, Джери, не панталона — додаде Нед Касиди.
— Какво искаш да кажеш, Нед?
— Трябва да го оставим да си извърши проверката на място. Като жест на добра воля.
— Това ли е твоето аргументирано от правна гледна точка мнение?
Касиди кимна.
— Протакаш с този тип от седмици. Той ти се обажда — ти го увърташ; той пак ти се обажда — ти намираш начин да го отклониш и т.н., и т.н. Това не може да продължава вечно. И двамата сте упорити, само че в неговия случай инатът се представя като преданост към достойна кауза, а в твоя — като съзнателен обструкционизъм. Всъщност за първи път те моли за посещение, нали?
— Така е — призна Хоскинс.
— Виждаш ли? Непрекъснато измисля нови маневри. Не можеш да отвърнеш с нови извинения в пресата или с още едно субпространствено интервю с Кендид Девни. Манхайм моментално ще заяви пред обществеността, че тук крием нещо ужасно. Позволи му да посети момченцето. Това може да му затвори устата, докато приключим с проекта.
Сам Айкман поклати глава.
— Не виждам никаква причина да се подлагаме на това невиждано божие наказание. Ако държахме хлапето вързано с вериги в някой шкаф — може би, ако беше болнаво, кожа и кости, изринато и със скорбут, ако денонощно ревеше до небесата, но според Джери детето е в цветущо здраве, малко е наддал, а чувам, че дори се опитва да понаучи малко английски. Никога досега не се е чувствал толкова добре и това трябва да стане ясно дори на Брус Манхайм.
— Точно така — обади се Касиди. — Ние нямаме какво да крием. Тогава защо да даваме възможност на Манхайм да представя нещата в такава светлина?
— Правилно — Хоскинс се огледа. — Бих искал да чуя мненията ви по въпроса. Да поканим ли Манхайм да види Тими или не?
— Да върви по дяволите! — отсече Айкман. — Той е просто една напаст. Не виждам никакво основание да му играем по свирката.
— Аз съм съгласен с Нед Касиди — каза Франк Брътън. — Да дойде, за да приключим с въпроса.
— Рисковано е — рече Чарли Макдърмът. — Ако веднъж го пуснем да влезе, не се знае какви други въпроси може да повдигне. Както казва Нед, все ще измисли някой нов ход. И да го оставим да види момченцето, той няма да ни се махне от главата. Даже може да ни постави в по-безизходно положение. Мнението ми е — не.
— А ти, Хелън? — обърна се Хоскинс към Хелън Садлър — ръководител на отдела за набиране на материали.
— Гласувам да му позволим да дойде. Както казва Нед, няма какво да крием. Не бива да го оставяме да продължава да петни името ни. След като види какво има тук, остава само неговата дума срещу нашата, освен това разполагаме с кратките филмчета за Тими и можем да покажем на света, че ние сме прави, а той греши.
Хоскинс свъси вежди и кимна:
— Двама — „за“, двама — „против“, значи аз трябва да дам решаващия глас. Добре. Така да е. Ще кажа на Манхайм, че може да дойде.
— Джери, сигурен ли си, че искаш да…
— Да — отсече Хоскинс. — И аз не го харесвам, Сам. И аз не искам да души наоколо, дори и за малко. Съгласен съм с теб. Истинска напаст е. И именно защото е такава напаст, преценявам, че е по-добре да отстъпим. Нека види колко добре се развива Тими и как укрепва. Нека види мис Фелоус и със собствените си очи да се увери, че никой не прави нищо лошо на детето. Съгласен съм с Нед, че след посещението може да си затвори устата. Ако ли не, няма да стане по-зле, отколкото е сега. Ще продължи да реве и агитира, а ние ще продължим да отхвърляме обвиненията му. Но ако отклоним молбата му да ни посети, ще изфабрикува всевъзможни абсурдни обвинения и един бог знае как ще успеем да се отървем. Така че гласувам да дадем кокал на кучето. По този начин имаме шанс да се справим с него, иначе загазваме. Манхайм ще си получи поканата да дойде тук и това е. Закривам съвещанието.
Мис Фелоус къпеше Тими, когато системата за вътрешна комуникация в съседната стая иззвъня. Прекъсването на работата й я подразни. Къпането вече не бе мъчение за детето, а по-скоро забавление и Тими с нетърпение очакваше ежедневната си вана. Усещането, че лежи полупотопен в топла вода, вече не го плашеше. С други думи къпането бе едно прекрасно вълнуващо преживяване. Не само че водата е топличка, но и имаш удоволствието да излизаш от нея розов, чист, ухаещ на хубаво. Да не забравяме, разбира се, колко весело беше да си попляскаш отгоре. Колкото повече живееше тук, толкова повече Тими заприличваше на обикновено малко момченце.