— От съществено значение — ледено повтори Хоскинс.
— Най-малкото, което може да се направи като начало — каза Мариан Левие. — Това не означава, че за нас продължителното затворничество на момчето в нашия век е приемливо или допустимо, но поне за момента сме съгласни да забравим другите си значителни възражения. Следователно разрешаваме експериментът да продължи, нали така, мистър Манхайм?
— Разрешавате! — възкликна Хоскинс.
— При условие — спокойно поясни Левие, — че на Тими бъде предоставена благотворната възможност редовно да общува с деца от неговата възрастова група.
Хоскинс погледна мис Фелоус, потърси подкрепа срещу атаката, на която бе подложен, но не получи очакваната помощ.
— Налага се да се съглася, доктор Хоскинс — мис Фелоус се чувстваше като предател. — Отдавна мисля така, а напоследък това става наложително. Момчето се развива доста добре. Скоро обаче ще дойде време, когато няма да е добре за него, ако продължава да живее в този социален вакуум. И тъй като няма как други деца от собствения му подвид да…
Хоскинс се извърна към нея. Сякаш я питаше: „И вие ли сте срещу мен?“
За момент в стаята настъпи тишина. Тими, който все повече се разтройваше от разгорещения спор, силно се притискаше в мис Фелоус.
Накрая Хоскинс каза:
— Това ли са условията ви, мистър Манхайм? Доктор Левие? Или намираме другарче на Тими, или струпвате орди протестиращи на главата ми?
— Никой не ви заплашва, доктор Хоскинс — каза Манхайм, — но дори и вашата мис Фелоус съзнава необходимостта да изпълните препоръките ни.
— Точно така. И смятате, че ще е лесно да се намерят родители, които с радост ще се съгласят децата им да си играят с малко неандерталче? При наличието на всички фантасмагории, които се разнасят за жестоките примати!
— Няма да е по-трудно от довеждането на неандерталчето в двадесет и първи век. Дори ще е много по-лесно, бих казал.
— Мога да си представя какво ще кажат съветниците ви за това. Помислете само за рисковата застраховка при положение, че се намери някой, достатъчно откачен да пусне детето си в СТАСИС-сферата с Тими…
— Тими съвсем не ми изглежда свиреп — каза Манхайм. — Всъщност изглежда доста нежно дете. Съгласна ли сте, мис Фелоус?
— И както преди малко каза мис Фелоус — намеси се Мариан Левие с ледена вежливост, — не бива да считаме Тими за получовек в каквото и да е отношение, а просто за дете с известни физически различия.
— И естествено в такъв случай вие на драго сърце ще доведете собственото си малко дете да играе с Тими? — каза Хоскинс. — Само че по една случайност вие нямате деца, нали, доктор Левие? Нямате, разбира се. А вие, Манхайм? Имате ли някое малко синче, което да ни предложите?
Манхайм подскочи:
— Това е без значение, доктор Хоскинс — сковано каза той — Уверявам ви, че ако имах щастието да бъда баща, не бих се поколебал да помогна. Разбирам презрението ви към нещо, което оценявате като външна намеса, докторе, но като сте пренесли Тими в нашия век, вие сте си присвоили определена власт. Време е да осъзнаете реалните последици от делата си. Не можете да държите детето в усамотение само заради някакъв научен експеримент. Не можете, доктор Хоскинс!
Хоскинс затвори очи и няколко пъти дълбоко си пое въздух.
— Добре — каза накрая той. — Достатъчно. Ще отстъпя. Все някъде, някак ще намерим на Тими другарче в игрите… — Очите му внезапно заискриха от ярост. — За разлика от двама ви аз имам дете. И ако се наложи, ще доведа него. Ще доведа собствения си син, ако трябва. Това достатъчно добра гаранция ли е за вас? Тими вече няма да е тъжен и самотен. Какво ще кажете, а? — Той не спираше да им мята кръвнишки погледи. — Сега, когато това се уреди, имате ли още други въпроси или можем да продължим на спокойствие научната си работа?
Паралел пети: Другите
Мъдрата слизаше към подножието на хълма. Усещаше как под дрехата цветовете на войната изгарят тялото й като огън. Да би посмяла, би тръгнала гола, за да видят всички бойната й украса — и Другите, и мъжете от Племето. Да видят, че бойните краски могат да бъдат носени и от жена. След като те не се решаваха да нанесат удар на врага, тя щеше да го направи вместо тях.
Ала, разбира се, не биваше да отива гола. Жените винаги се прикриваха надолу, освен при любовните ритуали. Това бе закон. Ако носеше препаска като мъжете, поне щеше да отиде да се бие с открити гърди и да остави врага да види боите на гърдите й; но тя нямаше препаска, имаше само наметка, покриваща цялото й тяло. Нищо, когато се изправи пред Другите, ще я разтвори и по цветовете на войната те ще разберат, че пред тях стои воин, макар и с женски гърди.