Чу Сребърния Облак да я вика отдалеч, от пътечката към долината, но не му обърна внимание.
Сега вече мъжете от Бойния Отряд забелязаха, че приближава. Все още бездействаха, лице в лице с редицата на Другите, но като видяха, че идва, извърнаха глави.
— Връщай се, Мъдрата — извика Огненото Око. — Тук не е място за жени.
— Ти ли ме наричаш „жена“, Огнено Око? Ти си жена! Всички сте жени! Не виждам никакви воини тук. Вие се връщайте, щом ви е страх да се биете.
— Какво прави тая тук? — попита Вълчото Дърво, сякаш говореше на въздуха.
— Побъркана! — беше Младата Антилопа. — Винаги е била луда.
— Връщай се! — викнаха мъжете. — Махай се оттук! Това е война, Мъдрата! Война!
Вече никой не беше в състояние да я спре. Във възбудата си чуваше яростните им крясъци като жужене на безобидни мушици.
Мъдрата стигна края на пътеката и закрачи към Светилището. Пръстта тук бе рохкава заради трите реки. Сигурно под земята имаше вода. При всяка крачка босите й пръсти затъваха дълбоко в студената податлива влага.
Зад нея слънцето се издигаше все по-високо, светеше над билото на хълма, където лагеруваха хората от Племето. Малкото сребърно връхче на луната вече не се виждаше.
Вятърът я шибна през лицето рязко и грубо като плесница. Продължи да върви, докато стигна редицата на Бойния Отряд.
Никой не помръдна. Другите стояха неподвижни като статуи.
Ловеца на Птици беше в края на редицата, най-близо до нея.
— Дай ми копието си! — нареди Мъдрата.
— Махай се! — изхриптя Ловеца на Птици, сякаш го душеха.
— Имам нужда от копие. Искаш да се изправя срещу воините на Другите без копие ли?
— Махай се!
— Гледай! Нося бойните цветове! — тя разтвори дрехата си. Показаха се гърдите й, дръзко мацнати със синя боя. — Днес съм воин, а воинът има нужда от копие.
— Направи си тогава.
Мъдрата плю и го отмина.
— Ей, ти, Млада Антилопа, дай ми твоето! Ти нямаш нужда от него!
— Побъркана жена.
Вълчото Дърво се пресегна пред Младата Антилопа и хвана Мъдрата за лакета.
— Виж какво — каза той, — не бива да стоиш тук. Ще има война.
— Война ли? И кога? Само стърчите тук и издавате смешни звуци. И те. Страхливци като вас. Кога ще нападнете?
— Не разбираш от тия работи — презрително рече Вълчото Дърво.
— Може и да не разбирам.
Безсмислено беше да ги моли. Нямаше да отстъпят. Всички стискаха здраво оръжията си, явно добре помнеха как преди време сграбчи копието на Огненото Око и го заплаши с него. Това бе оскверняване и Огненото Око трябваше да си направи ново. Вонящия Вол му каза, че не бива да тръгва на война с оръжие, докоснато от жена. Той погреба старото копие и издяла ново, като не преставаше да мърмори и проклина през цялото време. Каква полза, чудеше се Мъдрата, ако се страхува да го използва?
— Добре! Ще мина и без копие.
Тя се врътна и направи две-три крачки към редицата на Другите. Те я зяпаха, като че бе зъл демон с три глави и шест бивника.
— Ей, вие! Другите! Погледнете насам! Вижте ме!
Гледаха я с провиснали ченета. Мъдрата отново разтвори дрехата си, за да им покаже боядисаните си гърди.
— Аз съм боец на Богинята! — заяви тя. — Това е значението на тези цветове. Това е нейното Светилище. Ние го построихме. Вие нямате работа тук.
Не сваляха очи от нея. Бяха онемели от изумление.
Мъдрата ги огледа от глава до пети. Всички бяха високи и бледи с буйна черна коса, провиснала под раменете им, но късо подрязана на челото, темето и слепоочията, сякаш нарочно искаха да открият отвратителните си плоски и издължени като яйца черепи.
Ръцете и краката им бяха дълги и тънки. Имаха малка уста, късите им носове изглеждаха смешни и брадичките отвратително щръкнали. Челюстите им изглеждаха слаби, а очите безцветни. При вида им в паметта й се пробудиха стари спомени. Пред очите й отново се появи слабият дългурест Друг, когото срещна при малкото езерце, оградено с камъни, много отдавна, когато беше още момиче. Тези мъже изглеждаха точно като него. Не можеше да ги различи един от друг, нито от онзи от езерото. Едно нещо знаеше със сигурност: днес той беше тук — Другия от езерото. И изведнъж реши, че е невъзможно — всички тези мъже бяха млади, а той сигурно вече беше стар, стар почти колкото нея.
— Колко сте грозни — каза им. — Що за бледи ухилени чудовища сте вие? Защо се навъртате около Светилището на Богинята? Вие никога не сте били нейни деца. Направила ви е някоя хиена от тор на носорог.
Другите продължаваха да я гледат глупаво със смаяни физиономии.
Мъдрата пристъпи още крачка напред. Замахна косо, сякаш искаше да ги измете с ръка от околностите на храма.