— Дойде с блестящи препоръки. Разколебах се, като разбрах що за човек е. Много се изненада, че не я взехме. Е, сега някак се е присъединила към съмишлениците на Манхайм, за съжаление. Може и да е напук на мен, за да ми го върне, че не й дадох работата. Това е начин да ми отмъсти. Наранена женска гордост и така нататък. Ще го подкокоросва, ще му пълни главата с надутите си празни приказки, като че той не бълва и без това достатъчно високопарни брътвежи. Ще продължи да души наоколо, а тя ще продължи да го насъсква да ме преследва…
Неусетно бе повишил тон.
— Не мисля, че е празнодумство да се твърди, че Тими е много самотен и че трябва да се направи нещо за това — твърдо го прекъсна мис Фелоус.
— Но ние наистина ще направим нещо.
— Защо смятате, че си отмъщава? На мен ми се струва, че просто се опитва да…
— Защото си отмъщава — Хоскинс още повече повиши тон. — Защото искаше да дойде тук и да се заеме с експеримента, но не й се удаде възможност. Затова сега възнамерява да унищожи всичко пред очите ни. Няма да се спре пред нищо. Манхайм е безопасен в сравнение с нея. Не е трудно да го командваш, ако знаеш как да подходиш. Той би останал доволен и от редовните ми изявления за нашата добронамереност и вежливи уверения, че ще следвам препоръките му, но сега тя свири първа цигулка. Ще държи на проверки на място всяка втора седмица и ще настоява за резултати, за промени, които през цялото време ще пречат на работата ни. Следващия път ще поиска психотерапия за Тими, или ортодонтия, или пластична операция, за да му направят хубаво засмяно хомо-сапиенсово лице. Ще се бърка, ще се бърка и ще се бърка. Една проклета намеса след друга. Ще използва обществения апарат на Манхайм, за да ни петни, да ни представя като бездушни учени, които хладнокръвно измъчват невинно дете…
Той се извърна и се вторачи в затворената врата към спалнята на Тими. Мрачно продължи:
— Под въздействието на подобна жена Манхайм е безпомощен. Може би дори спи с нея. Сигурно вече го е обсебила. Здраво го държи.
Очите на мис Фелоус се разшириха от почуда.
— Какво говорите, докторе?!
— Моля?
— Че тя и той… че тя би използвала… Нямате доказателства. Това ваше предположение няма нищо общо… Абсолютно нищо общо.
— Така ли? — Гневът на Хоскинс като че ли мигновено се стопи. Погледна я и смутено се усмихна. — Да, може би сте права. Сигурно е така. Нямам понятие с кого спи Манхайм, ако въобще спи с някого, и не ме интересува. Нито пък Левие. Искам само да ни оставят на мира, за да си гледаме работата, мис Фелоус. Нали знаете? Знаете, че правя всичко, което е по силите ми, за да бъде Тими щастлив тук. Вече съм толкова уморен, толкова дяволски уморен…
Мис Фелоус несъзнателно се протегна и взе ръцете му в своите. Колко бяха студени! Подържа ги за миг, сякаш искаше да му предаде от своята сила и енергия.
— Кога за последен път бяхте в отпуск, доктор Хоскинс?
— В отпуск? — Той сухо се изсмя. — Какво значи тази дума?
— Може би това е причината…
— Не мога. Просто не мога. Ако отсъствам дори за секунда, мис Фелоус, всичко може да се случи. Десетки от рода на Адамовски ще се опитат да задигнат проби от СТАСИС. Ще започнат без разрешение да провеждат нови експерименти, да правят бог знае какво на бог знае каква цена. Ще започнат да купуват техника, която не можем да си позволим, за да поставят началото на изследвания, които нямаме възможност да разработим. Тук има много луди глави, а аз съм единственият, който може да ги удържа. Докато не приключим с този етап, просто не смея да изляза в отпуск.
— Поне един по-дълъг уикенд… Наистина имате нужда от малко почивка.
— Знам. Колко добре знам само. Благодаря ви за загрижеността, мис Фелоус. Благодаря ви за всичко. Този институт е същинска лудница, а вие сте една от малкото нормални, на които може да се разчита.
— Все пак ще опитате ли да си починете поне малко?
— Ще опитам.
— Още отсега — настоя тя. — Наближава шест часът. Съпругата ви ви очаква. И малкото ви момченце.
— Да — съгласи се Хоскинс. — По-добре да си тръгвам. Още веднъж ви благодаря за всичко, мис Фелоус. Благодаря ви.
През нощта се събуди. От стаята на Тими се чуваше хлипане.
Отдавна не го беше чувала да плаче. Бързо скочи от леглото и отиде при него. Имаше изграден от години навик да се буди незабавно, ако някое дете се нуждае от нея.
— Тими — извика тя и светна лампата.
Той седеше в креватчето с широко отворени очи. От гърдичките му се изтръгваха пронизителните зловещи звуци, характерни за плача му. Сякаш не я забелязваше. Продължи да хлипа, без да й обръща внимание.
— Тими, аз съм, мис Фелоус. — Седна до него и го прегърна през рамо. — Всичко е наред, Тими. Всичко е наред.