Малко по малко плачът утихна.
Детето извърна глава към нея. Сякаш я виждаше за първи път. Погледът му имаше странен стъклен блясък, а устните бяха някак особено опънати назад. Белегът на лицето му изпъкваше зловещо в полумрака. Той отдавна бе престанал да й прави впечатление, но сега лицето на Тими бе пребледняло, почти безкръвно и мълнията изглеждаше по-ярка отвсякога.
Още спи — реши мис Фелоус.
Зацъка. Неандерталски цъкания. Като че не говореше на нея, а на някакво невидимо същество зад гърба й.
Мис Фелоус го прегърна и лекичко го залюля. Шепнеше името му и тананикаше. Мъничкото телце беше сковано, сякаш под въздействието на заклинание. Цъкането не спираше, прекъсвано от време на време от грубото ръмжене, което й бе познато от първите седмици. Страшно бе да чуе, че отново се връща към праисторическата си същност.
— Шт, Тими, малкото ми момченце, успокой се, всичко е наред, няма нищо страшно. Искаш ли млекце, Тими?
Усети го как се отпуска. Пробуждаше се.
— Мис Фелоус — колебливо промълви той.
— Мляко? Искаш ли топло мляко, Тими?
— Мляко. Да. Искам мляко.
— Ела — каза тя и го взе на ръце.
Отнесе го в кухнята. Не й се струваше разумно да го оставя сам точно сега. Сложи го на столчето до хладилника, извади бутилка мляко и я пъхна за миг в печката.
— Какво ти е? — попита го, докато пиеше. — Нещо си сънувал? Страшен сън ли беше, Тими?
Той кимна, без да изпуска млякото. Мис Фелоус го изчака да свърши.
— Сън — каза той. Сън беше от новите му думи. — Лош, лош сън.
— Сънищата не са истински, Тими. — Дали я разбираше? — Не бива да се страхуваш от сънища.
— Лош… сън…
Лицето му бе тъжно. Трепереше, въпреки че в кукленската къща бе топло.
— Хайде, ела да си легнеш — пак го прегърна тя.
Зави го хубаво.
— Какво сънува, Тими? Можеш ли да ми разкажеш?
Отново зацъка. Продължително. На два пъти тихо и кратко изръмжа.
Може би се връщаше към старите си навици след среднощната уплаха. Или пък не му достигаха английски думи, за да опише съня си.
Изведнъж каза:
— На-вън.
Каза го толкова неясно, че тя не беше сигурна дали е чула правилно.
— „Навън“ — това ли казваш?
— На-вън — повтори той.
Да, сега беше сигурна.
— Извън сферата? — Мис Фелоус посочи стената. — Навън? Там ли?
Той кимна:
— На-вън.
— Сънува, че си навън?
Закима яростно:
— Аха.
— И какво видя там?
Цъкания.
— Не те разбирам.
Зацъка още по-настойчиво.
— Тими, не така. Трябва да говориш като мен. Не те разбирам. Когато сънува, че си навън, какво видя?
— Нищо. Празно — отговори той.
„Празно“, разбира се. Нищо чудно. Тими нямаше представа какво има там. През единственото прозорче на кукленската къща се виждаше само малко късче трева, ограда и табелка, която не значеше нищо за него.
— Голямо… Празно — каза той.
— Съвсем нищичко ли не видя?
Цъкания.
Може би насън се бе върнал в неандерталския свят, бе видял студ, снежни виелици, грамадни космати животни, които пристъпват тромаво, и хора, облечени в кожи, но не знаеше достатъчно английски думи, за да опише всичко, затова повтаряше безспир:
— Навън. Голямо. Празно.
— Страшно? — опита се да му подскаже мис Фелоус.
— Празно — каза той. — Тими сам.
Да, помисли тя. Тими сам. Горкичкото. Бедничкото.
Прегърна го. Бе отметнал завивката и тя отново го загърна. Даде му една от любимите играчки — безформено зелено животно с увиснали крака, което трябваше да представлява динозавър. Когато го видя за първи път, доктор Макинтайър се намръщи и й прочете една от кратките си лекции по палеонтология. Би било погрешно да се мисли, че праисторическият човек въобще е бил съвременник на динозаврите. Всички грешали. Всъщност Мезозойската ера приключила милиони години преди на сцената да се появи първият човекоподобен примат. Тогава мис Фелоус му отговори, че всичко това й е известно, но Тими не го знае и много обича динозавърчето.
Момчето гушна играчката. Мис Фелоус остана до леглото му, докато заспи.
— Няма вече лоши сънища — тихо прошепна тя. — Няма вече сънища за големи празни пространства навън, където Тими е съвсем самичък.
Легна си. Часовникът на тоалетката показваше пет без петнадесет. Утрото щеше да настъпи много скоро. Съмняваше се, че ще заспи. Ще лежи и напрегнато ще се ослушва за шум от стаята на Тими. Зората нямаше да закъснее.
Не позна. Скоро се унесе. Този път сънува тя.
Спеше. Не тук, в кукленската къща, а в малкия апартамент в другия край на града, където не бе ходила от месеци. Някой чукаше на вратата настоятелно и припряно. Стана, нахлузи халата и включи екрана. В коридора стоеше млад мъж с прилепнала червена коса и рижа брада.