Както и да е. Той си имаше неговите проблеми, тя своите.
Растящата самота на Тими бе един от тях. Опитваше се да му даде всичко, от което се нуждае, да му бъде бавачка, учителка, да замени майка му, но това не беше достатъчно. Той отново и отново имаше кошмари, все същия сън. Не всяка нощ, но толкова често, че мис Фелоус започна да си записва кога го измъчва видението на огромното празно отвъд кукленската къща, където не биваше да излиза. Понякога бе там сам, понякога — заобиколен от тайнствени сенки. Тъй като Тими все още си служеше само с основни думи, мис Фелоус не можеше да разбере дали пустото пространство представлява изгубеният свят в ледниковия период или представата му за непознатото място, на което го бяха довели. Независимо какво беше, то го плашеше и той се събуждаше облян в сълзи. Не беше нужна диплома по психология, за да се разбере, че сънищата на Тими са неоспорим симптом за самотата му, за задълбочаващата се скръб на момченцето.
През деня преживяваше дълги тъжни часове, отпуснат и затворен в себе си или притихнал до прозорчето на кукленската къща с изглед, който едва ли му бе приятен. Взираше се в „голямото празно“ от съня си и може би с тъга си спомняше мрачните, сковани в лед плата от вече далечното му детство. Или може би просто се чудеше какво има зад стените на стаите, в които бе затворен. Защо не доведат някого да му прави компания? — тормозеше се тя. — Защо?
Мис Фелоус се двоумеше дали да не се обади на Манхайм и да му каже, че не се предприема нищо, да го подтикне да упражни по-силен натиск, но това прекалено много й приличаше на предателство. Макар да бе силно привързана към Тими, не можеше да действа зад гърба на Хоскинс по този начин. Гневът й обаче растеше.
Физиолозите вече бяха научили всичко възможно от момчето. Оставаше само да му направят дисекция, но това явно не беше част от изследователската програма. По тази причина посещенията им намаляха. Един човек идваше веднъж седмично да следи растежа на Тими, да зададе няколко обичайни въпроса и да го снима, и това беше всичко. Намаляха иглите; специалните диети като че вече не бяха необходими; сложните болезнени изследвания на костите, сухожилията и ставите значително оредяха.
С това се изчерпваха положителните промени. Ако интересът на физиолозите към момчето намаляваше, то психолозите тепърва започваха да го връхлитат. Новите посетители не бяха по-малко досадни от предишните, дори напротив. Сега Тими трябваше да преодолява препятствия, за да достига храната и водата си. Трябваше да вдига плоскости, да мести лостове, да достига въженца. Леките електрошокове го караха да пищи от страх и изненада или да надава съвсем първичен вой. Всичко това подлудяваше мис Фелоус.
Тя обаче не искаше да се обърне към Хоскинс. Въобще не искаше да го моли за нищо. Той странеше от нея по някаква своя причина и мис Фелоус се въздържаше да предявява нови изисквания към него. Можеше да изпусне нервите си и при най-малкото несъгласие от негова страна, можеше дори спонтанно да реши да напусне, а не искаше да стига дотам. Трябваше да остане заради Тими.
Все пак недоумяваше защо се бе отдръпнал от работата с Тими? Защо проявяваше такова безразличие? Нима по този начин искаше да се предпази от упреците и претенциите на Манхайм? Тя намираше това за глупаво. Единствено Тими страдаше от отчуждението му. Глупаво беше. Глупаво. Глупаво. Глупаво.
Мис Фелоус можеше да ограничи достъпа на учените до детето, но нямаше как да го изолира от тях. В крайна сметка това бе научен експеримент. Така че ръчкането, боцкането и електрошоковете продължаваха.
Антрополозите не оставаха по-назад. Нахлуваха цели армии, изгарящи от желание да разпитват Тими за живота през палеолита. Въпреки че момченцето вече говореше английски изненадващо добре, макар и по своя си начин, опитите им бяха обречени на неуспех. Можеха да питат колкото си искат, той отговаряше само ако разбереше въпроса или ако съзнанието му още пазеше съответния спомен от живота в далечния свят от Каменната ера.
Седмиците на временния му престой в двадесет и първи век се превръщаха в месеци и Тими се изразяваше все по-добре и по-точно. Още произнасяше думите провлачено, което доста разчувстваше мис Фелоус, но пък разбираше английски не по-зле от всяко дете на неговата възраст.
Понякога, когато беше развълнуван, започваше да цъка с език, а от време на време издаваше някое праисторическо ръмжене, но това се случваше все по-рядко. Изглежда, забравяше живота си отпреди да го доведат в съвременната епоха. Връщаше се към него само в съкровения свят на сънищата, а там мис Фелоус не можеше да проникне. Кой знае какви огромни мамути и мастодонти вилнееха из тях, какви мрачни и тайнствени сцени от праисторическите дни се бяха запечатали в съзнанието на малкото неандерталско момченце.