— Тогава си запишете „тридесет“. Искате от едно дете, което тогава е било на около три години, да ви даде статистически данни за ръста на населението. Той налучква. Учудващо е, че въобще отгатва какво очакваме да ни каже. А може и да не отгатва. Защо мислите, че умее да брои? Че числата въобще имат някакво значение за него?
— Но той разбира какво го питате, нали?
— Не по-зле от всяко друго дете на пет години. Попитайте някое петгодишно хлапе колко души живеят на неговата улица и ще видите какво ще ви каже.
— Ами.
Отговорите на останалите въпроси бяха също толкова несигурни. Племенна структура? С цената на продължителни усилия мис Фелоус успя да изтръгне от Тими, че начело на племето стоял „голям човек“. Под това явно имаше предвид „вожд“. Нормално беше да се очаква неандерталските племена да са имали вождове. Попита го дали си спомня името на „големия човек“, но Тими отговори с цъкания. Както и да се е казвал вождът, детето не можеше да го преведе на английски, нито да го предаде със съвременни звукове, и отговаряше с неандерталски цъкания. А дали вождът имал съпруга? — поинтересуваха се учените. Тими не знаеше какво е това „съпруга“. Как бил избиран вождът? — Тими не разбра въпроса.
А религиозните вярвания и обичаи?
Посредством всевъзможни похвати със съмнителна научна стойност мис Фелоус успя да получи описание на свещено място, изградено от камъни, до което Тими не бивало да се приближава, и вяра, която, доколкото можа да разбере, била ръководена от жена, стояща високо в йерархията на племето. Сигурна бе, че става дума за жена, а не за мъж, защото, докато говореше, Тими непрестанно я сочеше. Не беше обаче съвсем убедена, че детето разбира какво точно искат да научат от него.
— Само ако бяха пренесли по-голямо дете през времето — повтаряха антрополозите непрекъснато. — Или някой възрастен неандерталец, за бога! Ако! Ако! Колко е вбесяващо единственият ти източник на информация да е някакво малко дете!
— Разбирам ви — казваше мис Фелоус без особено съчувствие. — Но това малко неграмотно дете е само неандерталецът, когото никой от вас не се е надявал някога да може да разпитва. Никога, дори и в най-необузданите си фантазии не сте си представяли, че ще разговаряте с неандерталец.
— И така да е, все пак! Все пак…
— Да, все пак! — въздъхна мис Фелоус и ги осведоми, че времето им за работа с Тими е изтекло.
Изведнъж Хоскинс се появи отново. Пристигна в кукленската къща без предупреждение.
— Мис Фелоус, може ли да говоря с вас? — попита той с колебливия тон, който използваше, когато бе силно притеснен.
„Защо не?“ — помисли мис Фелоус.
Приглади униформата си и сдържано излезе. Изведнъж спря объркана. Хоскинс не беше сам. Бледа слаба жена, средна на ръст, боязливо стоеше на входа на СТАСИС-зоната. Светлата кожа и русата коса й придаваха крехък вид. Светлосините й очи тревожно търсеха нещо зад рамото на мис Фелоус, старателно оглеждаха стаята и припряно примигваха, като че от вратата на детската стая щеше да изскочи някоя свирепа горила.
— Мис Фелоус, това е съпругата ми Анет — каза Хоскинс. — Можеш да влезеш, скъпа, няма нищо страшно. Когато преминаваш през прага, ще се почувстваш недобре за малко, но това бързо ще премине. Искам да те запозная с мис Фелоус. Тя се грижи за момчето от нощта на пристигането му.
Значи това беше жена му? Като че ли не отговаряше на очакванията на мис Фелоус. Макар че всъщност никога не бе си представяла как евентуално изглежда съпругата на Хоскинс. По-солидна може би, не толкова притеснена като тази жена. Но защо всъщност? Силен човек от неговия тип вероятно би желал да изпъква на фона на по-невзрачна половинка. Е, щом предпочита така, какво толкова? От друга страна, мис Фелоус очакваше съпругата на Хоскинс да е млада, бляскава и очарователна от типа втори съпруги, които преуспели бизнесмени на възрастта на Хоскинс бе чувала, че обикновено харесват. А Анет Хоскинс не беше съвсем в тази категория. О, да, беше много по-млада от Хоскинс, по-млада и от мис Фелоус, но не чак толкова. Вероятно бе на четиридесет години или там някъде.
Мис Фелоус кимна пресилено учтиво:
— Добро утро, мисис Хоскинс — делово поздрави тя. — Приятно ми е да се запозная с вас.
— Анет.
— Моля?
— Наричайте ме Анет, мис Фелоус. Всички ми казват така. Как е малкото ви име?
— Как е Тими, мис Фелоус? — бързо се намеси Хоскинс. — Спи ли? Бих искал жена ми да го види.
— В стаята си е — отговори мис Фелоус. — Чете.
Анет Хоскинс се изсмя кратко и рязко, почти подигравателно.
— О, той може да чете?