Мисис Хоскинс видимо се стегна. Да не говорим, че и преди това бе напрегната:
— Няма да е зле… мис Фелоус.
Сестрата кимна.
— Тими — извика тя. — Тими, ела за малко. Имаме гости.
Тими боязливо надникна иззад вратата.
— Няма нищо, Тими. Това са доктор Хоскинс и съпругата му. Хайде ела.
Момченцето пристъпи напред. Изглеждаше доста добре. Мис Фелоус мислено благодари на Бога. Беше облечен в синия гащеризон на зелени кръгчета. След моравия обичаше най-много него. Мис Фелоус бе сресала косата му старателно само преди час и тя още не бе съвсем разбъркана и омотана. Тъничката книжка, която разглежда допреди миг, висеше в лявата му ръка.
Той с очакване се взря в посетителите. Очите му бяха широко отворени. Ясно бе, че дори след толкова време позна Хоскинс, но май не знаеше какво да мисли за мисис Хоскинс. Без съмнение нещо в силно напрегнатата й стойка и предпазливостта й го караше да стои нащрек. Човек би могъл да каже, че се проявяват примитивните му рефлекси и инстинкти. Кой знае?
Настъпи дълго неловко мълчание.
После Тими се усмихна.
Беше чудесна, топла усмивка. Съвсем специална — „от ухо до ухо“, усмивката на Тими. Колко го обичаше мис Фелоус за нея. Искаше й се да го гушне и да го вдигне на ръце. Колко сладък и доверчив, колко наивен беше. Да. Малко момченце, което излиза от детската стая, за да поздрави гостите. Как би могла Анет Хоскинс да устои на тази усмивка.
— О! — възкликна тя, сякаш бе намерила муха в супата си. — Не знаех, че изглежда толкова… странно.
Мис Фелоус я дари с една унищожителна гримаса.
— Това е заради чертите на лицето му — обясни Хоскинс. — Тялото му е почти като на много мускулесто малко момченце.
— Но лицето, Джералд, огромната уста, грамадният нос… Виж как изпъкват веждите и брадичката. Толкова е грозен, Джералд! Толкова особен.
— Детето разбира повечето от думите ви — предупреди я мис Фелоус с леден тих глас.
Мисис Хоскинс кимна, но не успя да се въздържи:
— На живо изглежда много по-различен, отколкото в предаванията по телевизията. Там определено има по-човешки…
— Той е човек, мисис Хоскинс — грубо я прекъсна мис Фелоус. Омръзнало й беше да обяснява. — Просто принадлежи към различен клон на човешката раса. Това е всичко. Клон, който вече не съществува.
Хоскинс като че ли почувства едва сдържаната ярост на мис Фелоус, обърна се към жена си и настойчиво предложи:
— Защо не поговориш с Тими, скъпа? Поопознай го. Нали точно за това дойде.
— Да, да.
Изглежда, събираше кураж.
— Тими — каза тя. Гласът й беше тих и напрегнат. — Здравей, Тими. Аз съм мисис Хоскинс.
— Здравей — отговори Тими.
Той протегна ръка. Мис Фелоус го бе научила да го прави.
Анет Хоскинс хвърли един поглед към съпруга си. Той извъртя очи към тавана и кимна.
Тя неуверено подаде ръка, сякаш щеше да се здрависва с обучена маймуна в цирка. Стисна ръчичката му бързо и веднага я пусна.
— Здравей, мисис Хоскинс — каза Тими. — Приятно ми е.
— Какво казва? — попита мисис Хоскинс. — На мен ли каза нещо?
— Тими ви каза „здравейте“ — обясни мис Фелоус. — Каза, че му е приятно да се запознае с вас.
— Той говори английски?!
— Да, говори. Разбира детски книжки. Храни се с нож и вилица. Може да се облича и съблича сам. Не би трябвало да се изненадвате от всичко това. Той е нормално момченце, мисис Хоскинс, и не е на много повече от пет годинки. Може би пет и половина.
— Вие не знаете ли точно?
— Можем само да предполагаме — каза мис Фелоус. — Не си носеше акта за раждане, когато пристигна.
Мисис Хоскинс отново погледна съпруга си:
— Знам колко годишен е синът ни, скъпа — безизразно рече Хоскинс. — Все пак е едър и силен за възрастта си. По-едър е от Тими. Виж, Анет, ако мислех, че има опасност, че съществува и най-малка вероятност да…
— Не знам. Наистина не знам. Как може да сме сигурни, че не е опасно?
Мис Фелоус бързо каза:
— Ако ви интересува дали е безопасно да оставите сина си с Тими, така е. Тими е мило малко момченце.
— Но той е ди… див.
Отново етикетът, лепнат от журналистите. Тези хора! Не можеха ли да мислят самостоятелно?
— Въобще не е див! — натърти мис Фелоус. — Ни най-малко. Нима диваците излизат от стаята си с книга в ръка и изявяват желание да се здрависат? Нима диваците се усмихват по този начин и казват „здравей“ и „приятно ми е“? Ето го пред вас. Виждате го. На какво ви прилича, мисис Хоскинс?
— Просто не мога да свикна с лицето му. Не е човешко лице.
Мис Фелоус не позволи на гнева си да избухне. Отново решително подхвана:
— Както вече обясних, той е човек като всички нас. И съвсем не е див. Той е също толкова кротък и послушен, колкото всяко момче на неговата възраст. Много великодушно от ваша страна да позволите на детето ви да идва да си играе с Тими, но моля ви, не се страхувайте.