По дългата рана на бедрото му се стичаше пареща жар. Сребърния Облак се почуди дали все пак няма да е по-добре да отстъпи, да остави някой друг да носи товара и така да приключи с болката и умората…
Дойде и Главната жрица.
— Мъдрата убеди ли те да нападнеш?
— Не.
— Толкова ли те е страх от смъртта?
Сребърния Облак се изсмя:
— Дори не разбираш колко е глупав въпросът ти, Главна жрицо. Страхувам се да не умрете ти, Млечния Фонтан, Смелия Лъв, Красивия Сняг и всички останали. Моята задача е да опазя Племето, а не да го поведа към сигурна смърт.
— Идва сезонът на снега. Ако останем на открито, това също би ни убило.
— Да, да — въздъхна той. — И това знам.
— Не бях съгласна с това поклонение — рече Главната жрица. — Помниш ли? Казах, че не е нужно да се връщаме чак дотук, за да научим каква е волята на Богинята, но Пазителката на Миналото ме убеди да отстъпя.
— Помня — спокойно отвърна Сребърния Облак. — Сега това няма значение. Ние сме тук. Как мислиш, бива ли да напуснем святото място, без да сме говорили с Богинята?
— А може би Богинята вече е казала своята дума — рече Главната жрица. — И тя е, че ние сме глупаци, предвожда ни глупак и затова заслужаваме да умрем. В такъв случай по-добре да умрем в битка с враговете, отколкото да умрем тук, затънали в безкрайни спорове, докато снегът се трупа около нас.
— Гледайте! — намеси се Мъдрата. — Един Друг идва да говори с нас.
Сребърния Облак сепнато се извърна. Така беше. Откъм отсрещния лагер към тях вървеше висок млад воин. Носеше копие, на чийто връх бе завързана ивица червена кожа. Когато пратеникът премина през пространството пред Светилището, Разцепения Хълм, който беше на стража, се наежи и му показа оръжието си. Другия издаде един от техните звуци и продължи да върви.
Огненото Око и Вълчото Дърво излязоха от лагера и посочиха Другия, като че Сребърния Облак не беше го видял. Размахаха копия, за да покажат, че са готови да се втурнат в атака. Сребърния Облак гневно им направи знак да се върнат обратно. Какво си въобразяваха? Че това е боен отряд от един човек? Ясно бе, че идва да говори с тях. Ясно беше.
Но как ще говоря с Друг? — недоумяваше Сребърния Облак.
Пратеникът тръгна на зиг-заг по заснежената земя, като заобикаляше местата, където подземната вода бе размекнала почвата. Прекоси пътя и се отправи към брега на реката, където стояха Сребърния Облак, Мъдрата и Главната жрица. Вдигна копие и тържествено го залюля. Това можеше да бъде само поздрав.
Сребърния Облак отговори с леко повдигане на своето копие и зачака да види какво ще се случи.
Другия заиздава техните звуци. Сякаш стенеше ранено животно.
— Да не би да не е добре? — попита той Мъдрата.
— Казва нещо. Така говорят.
— Говори ли? Така? Това е просто шум.
— Така говорят — настоя Мъдрата. — Сигурна съм!
— Добре тогава — каза Сребърния Облак. — Какво казва?
— Ха-ха. И откъде да знам?
— Ти си мъдра. Самата ти твърдиш това.
— Знам само това, което знам, а езика на Другите не знам.
— А, значи все пак нещо не знаеш! Не съм те чувал да казваш подобно нещо преди, Мъдрата.
Тя се усмихна кисело, но не отговори. Другия отново заприказва. Гласът му беше много писклив. Той се напрягаше и силно наблягаше на звуците, мъчеше се да произнася думите ясно, сякаш се обясняваше с малки деца. Само че нищо не се разбираше. Сребърния Облак усърдно се взираше в устата на мъжа, но не схващаше значението на нито една дума. Другия не говореше човешки език.
— Не умееш ли да говориш като хората? Стига си вил!
Онзи се наведе напред и протегна шия, така че приближи глава до Сребърния Облак, и той постави ръка зад ухото си, както постъпват глухите хора, макар Сребърния Облак да говореше прекалено високо. Странна поза. Беше много висок, невероятно висок, главата му почти опираше в небето. Така наведен, приличаше на дългокрака птица от блатните полета. Сребърния Облак не можеше да откъсне очи от него. Чудеше се как успява да запази равновесие и да се задържи на краката си — толкова тънки и дълги, и защо не се пречупва на две, като върви? Каква грозотия! Колко бледа кожа — като на призрак! Как стърчеше брадичката му и колко неестествено малко беше лицето му.
— Попитах те можеш ли да говориш като хората? Говори нормално, ако искаш да се разберем.