— Да — мрачно призна Сребърния Облак. — За добро или зло.
Преговорите приключиха. Пратеникът на Другите беше свъсен и изглеждаше сърдит. Той се извърна и бързо се отдалечи към своя лагер. Сребърния Облак с удивление наблюдаваше отпуснатата походка на мъжа. Чудно как ръцете и краката му не се откачат, като върви и главата му все още не се е претърколила от тънкото вратле. Толкова зле беше скроен, толкова лошо скърпен. Сребърния Облак беше благодарен за собственото си жилаво стегнато тяло. Нищо, че напоследък бе започнало да се изморява и да го боли. Беше му служило вярно дълги години. То му бе дар от Богинята. Неговото тяло. Съжаляваше Другите за крехкостта и грозотата им.
Когато пратеникът им премина през охраняваната зона, Разцепения Хълм отново размаха копие и предизвикателно изсъска. Другия не му обърна внимание. Разцепения Хълм потърси с поглед съвет от Сребърния Облак. Той поклати глава и му нареди да си сдържа нервите. Другия изчезна в далечния си лагер.
Значи това беше. Нищо не се получи.
Сребърния Облак се раздираше от съмнения. Каквото и да захванеше тези дни, все го объркваше. Не почетоха Богинята; едно малко момченце изчезна без следа; бяха дошли да се поклонят пред Светилището, а не можеха да се доберат до него; зимата бързо напредваше. И като връх на всичко не успя да постигне абсолютно нищо с пратеника на Другите. Без съмнение Мъдрата както винаги беше права, колкото и неприятно да му беше да го признае. Много беше стар за вожд. Време бе да отстъпи и да остави Палачите да свършат работата си, време беше да се предаде на безкрайния сън.
Огненото Око щеше да заеме мястото му. Нека той се чуди какво да прави по-нататък.
Ала мисълта още не бе напуснала главата му и той се ядоса. Огненото Око? Този глупак! И както всички глупаци, щеше да върши само глупости. Грях щеше да е да остави Племето в ръцете на Огненото Око.
Кой тогава? Разцепения Хълм? Вълчото Дърво? Младата Антилопа? Всички бяха глупаци. Не биваше да им поверява народа си. Може би някой ден щяха да надраснат глупостта си? Откъде можеше да знае. Тогава кой ще стане вожд след мене? Нека Богинята реши — каза си Сребърния Облак. — След като си отида, това ще е неин проблем, не мой.
Не, нямаше да се оттегли сам. Ще чака смъртта да го повика. Знаеше, че той също е глупак. Иначе щяха ли да са в това безсмислено положение? Но поне не беше чак толкова глупав като младите мъже и можеше да остане вожд поне още известно време.
— Какво ще правиш, Сребърен Облак? — попита Мъдрата.
— Нищо. Какво мога да направя?
Той се върна в лагера и седна край огъня. Някакво момиченце дойде при него, не помнеше името му. Притисна го към себе си и двамата дълго се взираха в танцуващите пламъци. Присъствието на детето поразсея тъгата му. Някой ден, дълго след като си е отишъл, това малко момиченце щеше да продължи рода на Племето. Хубава мисъл. Вождовете умираха, воините умираха, всички умираха рано или късно, но Племето оставаше за вечни времена. То беше безсмъртно. Да, да. Не биваше да забравя това. Скоро заваля сняг и не спря до късно през нощта.
Глава девета
???
След три дни Хоскинс се отби при мис Фелоус.
— Всичко е уредено! Жена ми се съгласи Джери да идва при Тими. Нед Касиди състави споразумение за риска, което според него няма да има проблеми със закона.
— За какъв риск говорите, докторе?
— Ами от евентуални наранявания…
— Имате предвид Тими да причини нещо лошо на Джери?
— Да — отговори Хоскинс с глуповатото изражение, до което прибягваше понякога.
Мис Фелоус моментално настръхна:
— Кажете ми, сериозно ли мислите, че има вероятност да се случи подобно нещо? А съпругата ви?
— Ако наистина се страхувахме, нямаше да предложим Джери и Тими да играят заедно. Както знаете, жена ми имаше известни съмнения в началото, но Тими бързо я спечели на своя страна. И все пак, когато две момченца се срещнат за първи път, не е изключено едното от тях да поиска да удари другото, мис Фелоус. Не вярвам, че е необходимо да ви напомням това.
— Естествено, но родителите обикновено не настояват за споразумение за риска, преди да позволят на детето си да играе с други деца.
Хоскинс се разсмя.
— Не разбирате. Компанията настоява за споразумение за риска, не ние двамата. С Анет декларираме, че няма да предявяваме съдебен иск към компанията, ако нещо се случи. Това е писмено отказване от претенции, мис Фелоус.
— Аха — тихо каза тя. — Разбирам. Кога ще доведете Джери?
— Утре сутринта. Става ли?
Мис Фелоус му съобщи чак на закуска. Не искаше да му говори за това вечерта, защото се опасяваше, че вълнението и очакването ще разстроят съня му и когато Джери пристигне, той ще е изнервен и неспокоен.