Нямаше шанс, Ейнсли знаеше, и експлозивният отговор не го изненада.
— Не, за Бога! Предложението ви е жестоко! Нашата изповед е свята и тайна. Особено вие би трябвало да го знаете.
— Предполагам, че сте прав. Извинете. — Дължеше на Ъксбридж поне това. Просто беше направил отчаян опит да избегне пътуването. Сега, изглежда, нямаше алтернатива.
Най-бързият път до щатския затвор бе със самолет до Джаксънвил или Гейнзвил. Затворът се намираше на кратко разстояние и от двата града. Но за днес повече полети дотам нямаше да има. Сега можеше да стигне до Рейфорд преди екзекуцията на Дойл само с кола. Ейнсли хвърли поглед към часовника си. Осем часа. Едва щеше да успее.
Той махна с ръка на Родригес, който внимателно слушаше разговора. Ейнсли закри слушалката с длан и тихо каза:
— Трябва да ме откараш до Рейфорд — веднага. Вземи кола с полицейски обозначения. Напълни резервоара догоре, после ме изчакай на служебния паркинг. И вземи клетъчен телефон.
— Слушам, сержант. — Хорхе енергично излезе през предната врата.
— Ще бъда ясен, Ейнсли — вече явно разгневен, продължи свещеникът. — Общуването с вас ми е отвратително. Правя го против съвестта си само защото ме помоли заслужаващ състрадание човек, който скоро ще умре. Истината е, че Дойл знае, че някога сте били свещеник. Той няма да се изповяда пред мен, каза ми го. Разумът му е съвсем объркан и иска да се изповяда пред вас. Това ме отвращава, но трябва да уважавам желанията му.
Е, това беше.
Ейнсли го очакваше още от мига, в който чу гласа на Рей Ъксбридж по телефона. Опитът го бе научил на две неща. Първо, че собственото му минало има навика неочаквано да изплува на повърхността и очевидно Ъксбридж го знаеше. Освен това никой не изпитваше по-силна злоба и предубеждения към един бивш католически свещеник от настоящия свещеник. Дори религиозните служители от другите вероизповедания се отнасяха с търпимост, но не и католическите свещеници. В миговете на преумора Ейнсли го отдаваше на завист — четвъртият смъртен грях.
Откакто свали расото, бяха изминали десет години. Сега той каза в слушалката:
— Вижте, отче, като полицай, единствената изповед, която ме интересува, е престъплението или престъпленията, извършени от Звяра. Ако преди да умре, иска да ми каже истината за това, ще го изслушам и, разбира се, ще му задам няколко въпроса.
— Разпит ли? — попита Ъксбридж. — Защо, необходимо ли е още това?
Ейнсли не успя да се сдържи.
— Никога ли не сте гледали телевизия? Не сте ли виждали онези малки стаички без прозорци, в които седим със заподозрените и им задаваме въпроси?
— Господин Дойл вече не е заподозрян.
— Беше заподозрян в няколко други престъпления, и така или иначе, е от обществен интерес да научим всичко, което успеем.
— Заради обществения интерес ли го правите или за да задоволите собствената си амбиция, сержант? — скептично попита Ъксбридж.
— Колкото до Звяра, личната ми амбиция беше удовлетворена, когато го признаха за виновен и го осъдиха. Но служебно съм задължен да разбера всички факти, които успея.
— А пък аз съм загрижен повече за душата на този човек.
Ейнсли се поусмихна.
— Естествено. Аз се занимавам с фактите, вие — с душите. Защо не поработите по душата на Дойл, докато съм на път, а аз ще ви заменя, когато пристигна?
— Настоявам още сега да ми обещаете, Ейнсли — мрачно каза Ъксбридж, — че каквото й да си говорите с Дойл, няма да имате претенции върху някаква духовна власт. Нещо повече…
— Вие нямате власт над мен, отче.
— Аз имам Божията власт! — изкънтя гласът на свещеника.
Ейнсли не обърна внимание на драматичното изпълнение.
— Вижте, губим си времето. Просто кажете на Звяра, че ще бъда в затвора, преди да се гътне. И уверявам ви, няма да имам каквито и да е претенции за ролята си там.
— Имам ли думата ви?
— О, за Бога, разбира се, че я имате. Ако исках да се правя на свещеник, нямаше да стана полицай, нали?
Ейнсли затвори.
После отново взе слушалката и набра номера на лейтенант Лио Нюболд, шеф на отдел „Убийства“, който не беше дежурен и се намираше у дома си. Отвърна му приятен женски глас с лек ямайски акцент:
— Семейство Нюболд.
— Здравей, Дивайна. Обажда се Малкълм. Мога ли да говоря с шефа?
— Той спи, Малкълм. Искаш ли да го събудя?
— Страхувам се, че се налага, Дивайна. Съжалявам.
Ейнсли нетърпеливо зачака. Той погледна часовника си и изчисли разстоянието, скоростта и времето. Ако нещо не им попречеше, можеха да успеят. Но нямаха време за губене.
Сержантът чу прещракване от вдигането на деривата, после сънен глас.