Мога да си представя какви тежки подозрения съм си навлякъл от страна на читателите с тази история на заболяването.
След като разполагам с тези доказателства в полза на такова разбиране на „първичната сцена“, как бих могъл да защищавам друго разбиране, което ми се струва толкова абсурдно? Или може би в промеждутъка между написването на тази история на заболяването и предложеното допълнение аз съм придобил нов опит, който ме е накарал да изменя на моето първоначално разбиране, и по някакви неизвестни причини не съм искал да си призная това? Но затова пък си признавам нещо друго: този път аз се каня да приключа обсъждането на въпроса за реалната стойност на „първичната сцена“ с non liquet. Тази история на заболяването още не е завършена. В по-нататъшното й развитие изплува един момент, който ще наруши сегашната ни увереност. Тогава няма да ни остава нищо друго, освен да се опрем на онова място в моите „Лекции“, където аз обсъждам проблема за първичните фантазии, или „първичните сцени“.
6. Натрапчивата невроза
За трети път той е подложен на влияние, което по решителен начин променя неговото развитие. Когато бил на четири години и половина и страховете и състоянието му на раздразнителност все още не били преминали, майка му решила да го запознае с Библията с надеждата, че ще го разсее и ще повдигне духа му. Тя успяла: въвеждането на религията във възпитателната система сложило край на предшествуващата фаза, но повлякло след себе си замяната на симптомите на страх със симптомите на натрапчивост. Преди това той заспивал трудно, защото се страхувал, че ще сънува такива ужасни неща, както и през нощта преди Рождество. Сега, преди да си легне, той трябвало да целуне всички икони в стаята, да се моли и да се кръсти безконечно, прекръствайки и леглото си.
Явно детството му се разделя на следните периоди: първо, времето преди съблазняването (три години и половина), когато се е разиграла „първичната сцена“, второ, времето от промяната на характера до страшното съновидение (четири години), трето, от зараждането на зоофобията до момента на запознаването му с религията (четири години и половина), а от този момент — периодът на натрапчива невроза, продължил до десетгодишна възраст включително. По силата на собствената природа на нещата и обстоятелствата внезапната и гладка замяна на една фаза с друга не е било характерно явление. Не е било така и с нашия пациент, за когото, точно обратното, било характерно запазването в сила на всичко минало и едновременно с това съществуването на най-различни ориентации. Лошият му нрав не изчезнал, когато настъпил периодът на страха, и постепенно намалявайки, се запазил и по време на набожността. Но в тази последна фаза вече не се споменава за фобията от вълци. Натрапчивата невроза е протичала с прекъсвания: първият пристъп е бил най-продължителен и интензивен, следващите са били на осмата и десетата година, и всеки път те били свързани с повод, който се намирал в явна връзка със съдържанието на неврозата. Майка му сама му разказва свещената история и освен това нарежда на бавачката да му чете от книга, украсена с илюстрации. Разбира се, най-голямо значение тук се е отдавало на историята на страстите господни. Бавачката, която била много набожна и суеверна, му давала по този повод собствени обяснения, но въпреки това трябвало да се вслушва в съмненията и мненията на малкия критик. И ако колебанията и борбата, които сега започнали да го вълнуват, в края на краищата завършили с победа на вярата, то това станало не без влиянието на бавачката.
Това, което той ми разказа като спомен за своите реакции на запознанството с религията, отначало срещна от моя страна решително недоверие. Казвах си, че подобно нещо не би могло да съществува в мислите на едно четири и половина — петгодишно дете. Вероятно той е пренесъл в ранното минало онова, което е било плод от размишленията на тридесетгодишен възрастен човек. Също така аз предприемах нееднократни опити да придвижа историята на заболяването поне с една година напред, т.е. да отнеса съблазняването към възрастта от четири години и половина, а съновидението — към петата година. В интервалите нищо не можеше да се промени, но и в това отношение пациентът ми оставаше непоколебим, въпреки че не успяваше да отстрани последните ми съмнения. За впечатлението, което се получава от неговата история на заболяването, както и за всички свързани с нея изводи и съображения такава едногодишна отсрочка очевидно би била напълно без значение.