Тук ще ни се наложи да изслушаме възражение, чието обсъждане ще внесе яснота в доста обърканото положение на нещата. Вече би трябвало да предположим, че по време на процеса на съновидението той разбрал, че жената е кастрирана, че вместо мъжки орган тя има рана, която използува за полово общуване, че кастрацията е необходимото условие за женствеността и че под влияние на заплахата от такава загуба той изтласкал женската нагласа към мъжа и с чувство за страх се събудил от хомосексуалните си мечтания. Как се свързва това разбиране за половото общуване и вагината с избирането на стомаха като средство за идентификация с жената? Не почиват ли стомашните симптоми на вероятно по-старо, намиращо се в пълно противоречие с кастрационния страх разбиране, че изходът от стомаха е и мястото за сексуално общуване?
Несъмнено това противоречие е налице и двете разбирания не се връзват едно с друго. Нашето недоумение произтича от това, че винаги сме склонни да се отнасяме към несъзнаваните душевни процеси като към съзнателни и да забравяме дълбокото различие на двете психични системи.
Когато в състоянието на възбудено очакване преди Рождество в съновидението се появява картината на някога видяното (или конструирано) полово общуване на родителите, то несъмнено първо се проявява старото му разбиране, според което онази част от тялото на жената, която приема мъжкия полов орган, е изходът на чревния тракт. Какво друго е можел да си помисли той, когато на година и половина е бил свидетел на тази сцена? А сега се прибавя и това, което за първи път се случило на четири години. Придобитият му опит, намеците за кастрация се събуждат и хвърлят сянка на съмнение върху „теорията на клоаката“, дават му познание за различието на половете и за сексуалната роля на жената. При това той се държи така, както винаги се държат децата, когато им дават нежелателно обяснение — сексуално или някакво друго. Той отхвърля новото — в дадения случай мотивите се изчерпват със страха от кастрация — и се вкопчва за старото. Решава въпроса в полза на стомаха — и против вагината — по същия начин и поради същите мотиви, поради които по-късно застава на страната на бащата против Бога. Новото обяснение било опровергано, а старата теория — запазена. Последната е можела да даде материал за идентифициране с жената, проявил се по-късно като страх от смъртта от стомашни болки и като първото религиозно съмнение — имал ли е Христос задни части и т.н. Работата не е в това, че новият възглед остава без каквото и да било влияние, точно обратното: той оказва невероятно силно въздействие, ставайки мотив за задържане при изтласкването на целия процес на съновидението и за изключването му от по-късната съзнателна преработка. Но с това се изчерпва влиянието му, той не оказва никакво въздействие върху разрешаването на сексуалния проблем. Разбира се, би било несъмнено противоречие да твърдим, че от това време датира и страхът от кастрацията заедно с идентифицирането с жената посредством стомаха. Но това противоречие е само логическо и няма голямо значение. Целият процес сега по-скоро характеризира това, как работи сферата на несъзнаваното. Защото изтласкването е нещо различно от осъждането.
Когато изучавахме произхода на фобията за вълка, ние проследихме влиянието на новия възглед за половия акт. Сега, изследвайки смущенията в дейността на стомаха, ние се намираме на почвата на старата теория за клоаката. Двете гледни точки си остават разделени една от друга посредством изтласкването. Отхвърлената от акта на изтласкване женска нагласа към мъжа като че ли се е концентрирала в симптоматиката на стомаха и се проявява в честите диарии, запек и болки в стомаха в детска възраст. По-късните сексуални фантазии, създадени въз основа на правилни сексуални знания, биха могли по регресивен път да се проявяват като смущения в дейността на стомаха. Но ние няма да ги разберем, докато не разкрием значението на изпражненията от времето на първия детски период.
На едно място преди намекнах, че част от съдържанието на „първичната сцена“ все още е налице и сега мога да доразвия идеята си. Детето прекъсва общуването на родителите си с изпражнение, което вероятно е мотивирало неговия вик. Към критиката на това допълнение се отнася всичко, което по-рано казах при обсъждането на останалото съдържание на тази сцена. Пациентът приема този конструиран заключителен акт и сякаш го потвърждава с „прехождащото симптомообразуване“ (passagere Symptombildung). По-нататъшното допълнение, предложено от мен, а именно че бащата, недоволен от пречката, е изразил своето недоволство с ругатня, трябва да отпадне. Материалът за анализ не реагира на това.