Превръщането не става спонтанно, благодарение на вътрешното развитие, а се дължи на определени външни влияния. Явното следствие от него е, че стоящото на първо място отношение към бащата, което до този момент е намирало своя израз във фобията от вълка, сега се самоизразява като натрапчива набожност. Не мога да не кажа, че при нашия пациент този процес идва в потвърждение на възгледа, изказан от мен в „Тотем и табу“ за отношението на животното тотем към божеството. Там аз застъпвам възгледа, че представата за божеството не е по-нататъшно развитие на тотема, а възниква независимо от него — като негова смяна — от общия им корен. Тотемът е първият заместител на бащата, а Бог — по-късният, в който бащата отново придобива своя човешки образ! Същото е налице и при нашия болен. Във фобията с вълка пациентът реализира тотемистичната степен на заместване на бащата, степен, която после се отхвърля и вследствие на новите отношения между него и бащата се сменя с фазата на религиозна набожност.
Влиянието, породило това превръщане, изхожда от религиозното учение и свещената история, с които той се запознава чрез майката. Резултатите съответствуват на това, което възпитанието е искало да постигне. Садистично-мазохистичната организация бавно отива към своя край, фобията от вълка бързо изчезва, на мястото на страхливото отричане на сексуалността идва нейната висша форма. Набожността става господствуващ фактор в живота на детето. Но всичко това се извършва не без борба, признак за която са богохулствените мисли. Вследствие на тях се утвърждава натрапчивото преувеличаване на религиозния церемониал.
Ако не взимаме под внимание всички тези патологични феномени, можем да кажем, че в дадения случай религията е изпълнила всичко, заради което е била въведена във възпитанието. Тя укротила сексуалните стремежи на детето, давайки им възможност да се сублимират и да се опрат на нещо твърдо, намалила е значението на неговите семейни отношения и е предотвратила заплашващата го изолация благодарение на това че е открила за него връзката с великата общност на хората. Дивото, наплашено дете е станало социално, нравствено и поддаващо се на възпитание.
Главен двигател на религиозното влияние е идентифицирането с образа на Христос, който му става особено близък благодарение на чиста случайност — деня на неговото раждане. Тук твърде силната любов към бащата, извършила необходимото изтласкване, най-накрая намира изход в идеалната сублимация. В образа на Христос е можело да се обича бащата, наричан сега Бог, с неимоверно усърдие, което упорито е търсело изход по отношение на земния баща. Пътищата, по които тази любов е могла да бъде проявена, са показани от религията. Те са лишени от чувството за вина, което не може да се отдели от индивидуалните любовни въжделения. Ако по такъв начин най-дълбокото, вече сразено в качеството си на неосъзната хомосексуалност сексуално въжделение все още е можело да бъде дренирано, то повърхностното мазохистично въжделение си е намерило несравнима сублимация в разказите за мъките на Христос, който се подложил на изтезания и мъки по заръка на своя божествен баща. По такъв начин благодарение на смесването на удовлетворението, сублимацията и абстрахирането от сетивното в полза на чисто духовните процеси, както и благодарение на откриването на социалните отношения, давани от религията на вярващия, последната е постигнала своето при отклонилото се от правия път дете.
Неговото противодействие на религията отначало е имало три различни изходни пункта. Първо, това е било отклонение от всички нови неща — примери за което вече видяхме. Той защищавал всяка веднъж заета позиция на либидото от страх да не загуби нещо при отказа си от нея и поради съмнението във възможността да й намери пълна замяна в новата позиция. Това е важната и фундаментална психологическа особеност, която описах в трите студии по теория на сексуалността като способност за закрепване. Юнг е искал, наричайки я психическа „инертност“, да я обяви за главна причина за всички неудачи на невротиците. Мисля, че не е прав. Тя отива много по-далеч и играе значителна роля също и в живота на нормалните хора. Леката подвижност или инертност на либидинозната, а също и на другите видове енергетична привързаност представлява особена характерна черта на редица нормални хора и заедно с това не се среща при всички невротици. Дотогава не е била намерена връзката между тази черта и другите особености на психиката; тя, както и простите числа, не се дели на никакви съставни части. Знаем само, че свойството подвижност на психичните привързаности на (либидинозната) енергия забележимо намалява с възрастта. За нас това е едно от показанията за установяване възможните граници на психоаналитично въздействие. Но се срещат хора, при които тази психична пластичност се запазва доста по-дълго от обикновено, а при други изчезва в много ранна възраст. Ако последното е характерно за невротиците, то с огорчение откриваме, че при еднакви условия те явно не успяват да отстранят такива изменения, с които другите лесно успяват да се справят. Затова и при превръщането на психичните процеси се налага да се съобразяваме с понятието ентропия, високата степен на която спомага за изчезването на вече изтласканото.