Това би трябвало да означава бременни жени. Вероятно садистичният изблик непосредствено преди разговора има отношение към нашата тема.
„21 април. Днес сутринта Ханс разказва какво си е помислил: «Влакът беше в Лайпциг и с баба ми от Лайнц тръгнахме към митницата. Ти още не беше слязъл от моста, а вторият влак беше вече в Сан Вайт. Когато ти слезе, влакът беше пристигнал, и ние се качихме във вагона.»
(Вчера Ханс беше в Лайнц. За да се излезе на перона, трябва да се мине по един мост. От перона покрай релсите се вижда целият път до самата станция Сан Вайт. Тук нещата не са съвсем ясни. Вероятно отначало Ханс си представя, че е заминал с първия влак, за който аз съм закъснял. После от междинната гара Сан Вайт е пристигнал друг влак, с който аз съм заминал. Той променя част от фантазията за бягството и се получава, че ние двамата сме заминали с втория влак.
Тази фантазия има отношение към неизтълкуваната последна фантазия, според която в Гмунден ние сме загубили твърде много време за обличане, докато влакът през това време заминал.)
След обяда сме пред къщата. Ханс внезапно се втурва вътре, когато покрай нас минава карета с двойка коне, в която не мога да видя нищо особено. Питам го какво му е. Той казва: «Страхувам се, защото конете са толкова горди, че ще паднат.» (Кочияшът удържаше конете с юзди и те се движеха в ситен тръс с високо вдигнати глави — те наистина вървяха «гордо».)
Питам го, кой всъщност е толкова горд?
Той: «Ти, когато отивам в леглото на мама.»
Аз: «Значи би искал аз да падна?»
Той: «Да, за да се удариш в камъка гол (той мисли: бос, както навремето Фриц), да ти потече кръв; тогава поне ще мога да остана за малко с мама. Когато ти влезеш у дома, аз ще мога бързо да избягам, за да не видиш.»
Аз: «Можеш ли да си спомниш кой се удари в камъка?»
Той: «Да, Фриц.»
Аз: «Какво си помисли, когато Фриц падна?»
Той: «Да се спънеш и ти и да паднеш.»
Аз: «Значи много си искал да отидеш при мама?»
Той: «Да!»
Аз: «А защо всъщност ти се карам?»
Той: «Не зная!»
Аз: «Защо!»
Той: «Защото ревнуваш.»
Аз: «Но това не е вярно.»
Той: «Да, вярно е, ти ревнуваш, зная го. Така трябва да е.»
Явно моето обяснение, че малките момченца остават при мама в леглото, а големите спят в собственото си легло, не му е допаднало много.
Подозирам, че желанието да дразни коня, да го бие и да вика, не се отнася до мама, както той казва, а до мен. Тогава той ме насочи към майка си, защото не се реши да си признае другото. През последните дни той е особено нежен по отношение на мен.“
С чувство на превъзходство, което толкова лесно се придобива post factum, ние можем да внесем поправка в предположенията на бащата, че желанието на Ханс да дразни конете е двойствено и е съставено от смътното садистично чувство по отношение на майката и ясното желание за мъст по отношение на бащата. Последното не е можело да бъде репродуцирано, преди във връзка с комплекса от бременността да е дошъл редът на първото. При образуването на фобията от несъзнаваните мисли се извършва процес на сгъстяване. Затова пътищата на психоанализата никога не могат да повторят пътищата на развитие на неврозата.
„22 април. Днес сутринта Ханс отново «си беше помислил нещо».
«Едно момче от улицата пътувало във вагонче. Дошъл кондукторът, съблякъл го голо и го оставил там до сутринта, а на сутринта момчето платило на кондуктора 50 000 гулдена, за да му позволи да пътува в това вагонче».
(Срещу нас минава Северната железопътна линия. На една глуха линия има малка дрезина. Ханс видя едно момче, което се беше качило на нея, и самият той искаше да се повози на нея. Казах му, че това не бива да се прави, защото ще дойде кондукторът. Вторият елемент на фантазията е изтласкването на желанието да се разголва.)“
От известно време вече забелязваме, че фантазията на Ханс работи „под знака на средствата за придвижване“ и с известна последователност се насочва от коня, който тегли кола, към жп линията.
„През деня научавам, че Ханс цяла сутрин си е играл с гумената кукла, която беше нарекъл Грета. През отвора, в който преди това имало пищялка, той пъхнал във вътрешността й джобно ножче, а за да го измъкне после от куклата, й откъснал крака. Казал на бавачката, сочейки съответното място: «Виж, тук е Wiwimacher-ът.»
Аз: «На какво си игра днес с куклата?»