Тук мога да добавя следното. С последната фантазия на Ханс е бил победен страхът, произлизащ от кастрационния комплекс, при което мъчителното очакване се е превърнало в надежда за нещо по-добро. Наистина идва лекарят, водопроводчикът и т.н., взима пениса, но само за да му даде по-голям. Що се отнася до останалото, нека нашият мъничък изследовател преждевременно придобие опита, че всяко познание е само частица и че на всяко стъпало на познанието винаги остава неразрешен проблем.
Имам намерение да изследвам от три гледни точки това наблюдение на развитието и изменението на фобията при петгодишното момче: първо, доколкото то потвърждава правилността на положенията, формулирани от мен през 1905 г. в „Три очерка по теория на сексуалността“; второ, какво дава това наблюдение към разбирането на тази толкова честа форма на болестта; трето, какво можем да извлечем от него за изясняване душевния живот на детето и за критиката на нашите обичайни възпитателни програми.
У мен се създава впечатлението, че картината на сексуалния живот на детето, очертаваща се от наблюденията над малкия Ханс, добре се съгласува с изображението, което аз дадох в моята теория за половото влечение въз основа на психоаналитичните изследвания над възрастните. Но преди да премина към изследване на детайлите на това съгласуване, трябва да отговоря на две възражения, които биха могли да възникнат при оценката на този анализ. Първото възражение: може би Ханс е ненормално дете, както се вижда от неговото заболяване, може би той е предразположен към невроза, т.е. — той е мъничък дегенерат, а затова вероятно не е уместно да пренасяме нашите заключения от болното върху здравите деца. На това възражение, което не унищожава, а само ограничава ценността на наблюденията, ще отговоря по-късно. Второто, и по-сериозно възражение, се състои в това, че анализът на детето, проведен от неговия баща, намиращ се под влиянието на моите творчески възгледи, обхванат от моите предпочитания, едва ли може да има някаква обективна ценност. От само себе си се разбира, че детето се поддава на внушение и може би особено от страна на бащата. За да угоди на бащата, то позволява да правят с него всичко като благодарност за това, че толкова много се занимават с него. Естествено е, че всички негови продукции в идеите, фантазиите и сънищата се намират в желаното от бащата направление. Накратко казано, всичко отново е „внушение“, което при детето — в сравнение с възрастния — може лесно да бъде открито.
Чудно, но си спомням времето, когато преди 22 години започнах да участвувам в научните спорове. С каква насмешка тогава по-възрастното поколение от невролози и психиатри се отнасяше към „внушението“ и неговото влияние. Оттогава положението на нещата напълно се промени: противодействието бързо се превърна в готовност да се помогне. И това стана не само благодарение на влиянието, което през тези години придобиха работите на Лебо, Бернхайм и техните ученици, а също и благодарение на направеното откритие, че използуването на модерния термин „внушение“ осигурява по-голяма икономия в процеса на мисленето. Никой не знае и не се мъчи да узнае какво е това внушението, откъде идва и в кои случаи е уместно. Достатъчно е, че всичко неудобно в психичния живот може да се нарече „внушение“.
Не споделям разпространения сега възглед, че детските показания — всички, без изключение — са произволни и не заслужават доверие. В психичното изобщо няма произвол. Недостоверността на показанията при децата е основана на господството на фантазията, при възрастните — на предубежденията. В общи линии и детето не лъже без основание, при него има дори по-голяма любов към истината, отколкото у възрастния. Би било твърде несправедливо по отношение на Ханс да отхвърлим всички негови показания. Може напълно ясно да се види къде под натиска на съпротивата той хитрува или се старае да скрие нещо, къде във всичко е съгласен с бащата (и тези места съвсем не са недоказателствени) и, накрая, къде той, освободен от натиска, стремително съобщава всичко, което за него представлява вътрешна истина и което до този момент е знаел само той. По-голяма достоверност не дават и показанията на възрастните.
Може все пак да се съжалява, че никое изложение на психоанализата не предава впечатленията, които получаваш от нея, и че окончателната убеденост никога не настъпва след четенето, а само след личното преживяване. Но този недостатък в еднаква степен е характерен и за анализите на възрастните.